Валентин Йорданов

Валентин Йорданов

Сряда, 24 Януари 2024 07:11

ХЕСТИЯ И ХЕЛИОС

ХЕСТИЯ И ХЕЛИОС – РОДОНАЧАЛНИЦИ НА НАРОДИТЕ ХЕТИ, ГЕТИ, ГОТИ, СКИТИ И КЕЛТИ.
ЦИВИЛИЗАЦИОННИ ЦЕНТРОВЕ И МИГРАЦИИ

 Валентин Йорданов

 

    1. БОРБАТА ЗА ВЛАСТ МЕЖДУ ПЪРВОРОДНИТЕ БЛИЗНАЦИ ХЕЛИОС И КРОНОС

   

    В зенита на епохата на Великата богиня Туран (трако-елинската Гея) матриархатът е бил в силата си, но същевременно представителите на мъжкия пол започнали постепенно да се стремят към лостовете на властта. В месопотамските текстове относно мъжко-женските отношения се усеща промяна: по времето на Нинхурсаг (Рея) и по-късно на Хебат (Хестия), богините-майки вече са управлявали в голяма степен формално – чрез въздействие и убеждение на своите съпрузи. Обаче пълното и открито налагане на патриархата като обществена система е станало едва в царството на Нинурта (Зевс/Озирис).

Събота, 26 Декември 2020 12:51

Брой 4. Вътрешна корица

korica2

Предна корица (вътрешна).

Изглед от върха.
 

Задна корица (вътрешна).

Издателят на списание „Горгони“ Валентин Йорданов в компанията на съвременните елфи-пазители на свещената планина/гора Ниса, позната днес като двойния връх Суткя в Западните Родопи: Свилен Топчиев, ръководител на Сдружение за обществено-полезна дейност „Суткя“ – гр. Ракитово; Гено Карапеев, директор на Държавно ловно стопанство "Чепино" – гр. Велинград; Васил Стоянов, жител на мистерното село Гела.

 

Автор: Валентин Йорданов

 

I. УВОД

В историческите изследвания обикновено се подценява значението на генеалогията на владетелските родове; тя не се проучва прецизно и в дълбочина. Но генеалогията съставлява важна категория исторически факти, имащи информативен смисъл, а понякога дори определящи за осъзнаването, тълкуването, обобщаването и синтезирането на по-големи групи от факти, които формират съвременната ни представа за събития от древното минало.

     С това изследване авторът е участвал в Първата алтернативна научна конференция с международно участие "Езотерика и духовност – живот в новото измерение", проведена на 6-7 октомври 2012 г., публикувано в едноименен сборник с доклади, издаден в гр. Шумен през същата година, с. 168-187.

divide

    През най-древния период на земната цивилизация – палеолита – светът е бил обитаван от расата на могъщите титани, притежаващи силна духовност и мотивация към съзидание, благодарение на която те достигнали забележително развитие, въпреки че тогава планетата била дива и некултивирана. Бидейки малобройни, титаните сътворили, влагайки част от личния си генотип, расата на примитивния работник Лулу Амелу (прототипа на бъдещия човек), за да разполагат с необходимата им работна ръка от земеделци и строители на канали за градините в Едем, Северна Месопотамия, и копачи за металодобивните мини в Югоизточна Африка.

    В следващата епоха – тази на боговете – човешката популация бързо нараснала. Боговете поели управлението на териториално разделените човешки групи. Влизайки в ролята на пастири, те започнали да ги облагородяват морално, възпитали човешки лидери, на които предали сложните ритуали на слънчевия култ, както и повечето свои знания и обществени достижения.

   С времето обаче двете раси се смесили, а божествената постепенно се претопила и изчезнала. Управлението, култът, езикът, писмото и другите технически и културни аспекти били продължени от царете-жреци, смятани, по произхода им, за полубогове.

   Посочените три епохи разграничават и определени фази в развитието на езика и писмото. Ще ги набележа накратко, за да покажа мястото на разглежданите в тази статия български кански надписи в цялостната историческа система на писмеността.

Вторник, 05 Май 2020 17:36

ТРАКИ, КОТРАГИ И БЪЛГАРИ

1. ПРОТОТРАКИТЕ – ДРЕВНИТЕ ИНДОЕВРОПЕЙЦИ

    След напускането на Едем около 6500 г. пр.Хр., човешката популация извършила една бавна постъпателна миграция на север и през 6400-6300 г. пр.Хр. се установила на Балканския полуостров. Първите групи селища са в Тесалия, Елада, и на север – по долините на реките Вардар и Струма – в районите на днешните български градове Сандански, Кюстендил, Перник, а след това – в Софийското поле и Тракийската низина. В условията на благоприятен климат, плодородни почви, обилни водни ресурси и просторни пасища за стадата, населението и съответно селищната мрежа нараснали, а във връзка с комуникацията между хората се появила и необходимата инфраструктура. /вж. по-подробно В. Йорданов. Заселването на Тракия през VII хил. пр.Хр. – В: Горгони, кн. 2, 2018, с. 115-168/.

    Спокойно може да се каже, че в този исторически момент – края на VII и следващите VI и V хилядолетия пр.Хр. – на Балканите се формирал човешкият супер-етнос (бялата раса), който изградил своя  цивилизация (родина), от която предстояло да колонизира част от света. По данни на археологията неолитните градове не били съоръжени с крепостни стени. Очевидно в това време все още не е имало чуждоплеменни нашествия и инвазии. Дори не е имало заплаха от хищни животни за градските стада. Едва по-късно, през халколита и бронзовата епоха (IV и III хилядолетия пр.Хр.), започнало строителството на валове с палисади или трънени огради и дълбоки ровове. /пак там/.

    При продължаващото увеличаване на популацията взел да се усеща недостиг на усвоената територия. Това довело до разширяване на обитанието, което пък породило географско раздалечаване на отделните уседнали групи и разкъсване на постоянния контакт между тях. Започнала диференциация на супер-етноса. От Крим до Адриатика, от Карпатите и Трансилвания до Тесалия и Анатолия, постепенно се обособили около 80-90 тракийски племена. Всяко от тях притежавало главен град (метрополия), няколко по-малки селища и прилежащата им територия: възникнал прототипът на полисната система.

 

     Розетата е намерена при редовни археологически разкопки през 1961 г. в дворцовия квартал на средновековната българска столица Плиска от екип на професор Станчо Ваклинов. Датирана е към VII век. /Ваклинов, Ст. Формиране на старобългарската култура VI-XI век. С., Изд. „Наука и изкуство“, 1977, с. 154/.

    Това е сакрален предмет от бронз с кръгъл център, от който излизат радиално седем лъча, с общ диаметър 38 мм. На всеки лъч са щамповани чрез удар по две руни, като външната руна се явява монограм на божество-планета: Слънце, Луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера и Сатурн. Земята липсва, навярно защото е съвместена с Луната. Върху лицето на централния кръг има ухо за окачване (при гадаене), а на опаката му страна не много сръчно е гравиран руническият знак IYI на върховния бог Тангра (сн. 1, 2).

 

   Българското народностно име е устояло непроменено в продължение на три хиляди години, а може би и много повече, въпреки катаклизмите в историята на цивилизацията.

  Разглеждайки опитите от началото на ХХ в. до днес за разтълкуване на значението му, изследователят Александър Мошев констатира, че неговата забележителна устойчивост се дължи на произход от сакрален термин – „името на бога Болг/Бълг/Бал(г), плюс наставката „ар“, означаваща общностна принадлежност“, или че е „самоназвание с вероятно сакрално значение – „хора на бога“. /Мошев, Александър. Болгар. Тайните на нашия произход. С., Изд. «Атеа Букс», 2015, с. 40-46/.

   Разкриването на присъствието в българския етноним на божествения антропоним Бал, т.е. Баал/Ваал – името на бог Зевс в Леванта, – за което писа преди време Киряк Цонев /К. Цонев и М. Цонева. Баал-гури. С., 2005/, е добра крачка в преодоляването тайната на нашия етноним, по-точно епоним.

   Той е съставен, както ще се уверим, от общо три божествени имена, плюс едно обобщаващо – за бог.

   Да видим тази мистерия!

 

   През V век пр.Хр. Херодот в своята многопластова „История“ разказва наученото от него за народите в древния свят: египтяни, етиопци, юдеи, вавилонци, перси, мидийци, финикийци, троянци, фриги, хети, скити, траки, македони, елини и др.

   Той отделя специално внимание на сакралната традиция, грижливо изпълнявана и пазена хилядолетия наред от жреците на посочените народи. За траките пише следното:
„... От боговете [траките – б.В.Й.] почитат единствено Арес, Дионис и Артемида, но царете им, отделно от останалите граждани, почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че самите те са негови потомци."

   /Херодот. История. Кн. ІV-ІХ. Превод от старогр. П. Димитров. С., Изд. НИ, 1990; кн. V, 3, 7, 8/.

   Херодот вероятно е получил исторически данни за траките в един от полисите на брега на Бяло море, от потомци на тракийски царски род, извеждащи родословието си от бог Хермес. Синове на Хермес, които обитавали Беломорска Тракия, Тесалия и Македония (защото той имал и други деца), са били Абдер, Миртил, Силен и Еврит. Знаят се и синовете на Силен: Астрей, Леней, Марон и Фол.

1. НАКРАТКО ЗА ДИСКУСИЯТА.

    Съществува твърдение, че названието на диалекта и писмото на коптите в Северен Египет – бохаирския език и писмо – като термин няма общо с етнонима българи (балхари/болхари) и епитета български (балхарски/болхарски); че терминът произхождал от арабската дума за езеро – „бохайра“.

    Една такава хипотеза неглижира твърде лековерно идентичността между коптското храмово писмо и българската кирилица, като подкрепя косвено старата лъжа, според която коптската азбука е версия на гръцката. Според нас последното е толкова невярно, колкото и че латинската азбука и кирилицата са заемки от гръцката.

    Коптската азбука се отличава от гръцката и повече прилича на кирилицата със специфичните букви ц, ч, ш, щ, ь, ъ, ю, я, обслужващи вокалите, така характерни за българския език и неговите предшественици – старобългарския и старославянския. Това не е случайно.

    Сравнението между графиката и фонетиката на коптската, кирилската, готската и гръцката азбука (Таблица 1) е най-безапелационното доказателство за правилността на нашата теза. Защото докато цели десет коптски букви нямат гръцки еквиваленти, то кирилски съответствия нямат само две коптски букви. Освен това в кирилицата съществуват още дванадесет специфично български графеми/фонеми, които липсват в съпоставените тук коптско, готско и гръцко писмо: графема на знака „буки“ Б / фонема на знака „веди“ В, „зело“ S, „иже“ И, „отъ“    
s12 001
 

 , „ци“ Ц, „eр-голям“ Ъ, „иеры“ ы, „ер-малък“ Ь, „ят“ ѣ, „малък юс“ ѧ, „голям юс“ ѫ, „ижица“ ѵ; както и три дифтонга Ю, Я, ѥ (ие).

 

 

1. НАЙ-ДРЕВНИТЕ НАХОДКИ НА ХОМИНИДИ В БЪЛГАРИЯ

    На територията на днешна България са открити костни останки и оръдия на труда от края на ранния палеолит (Ашел: около 100000 г. пр.Хр.) на хоминида Homo habilis в местността Писаните камъни край гр. Свищов, местността Наклата край гр. Никопол и др. През средния палеолит (Мустиер: 100000-40000 г. пр.Хр.), по-точно в средата на периода, т.е. около 70000 г. пр.Хр., следи е оставил Homo neandertalensis в Деветашката пещера, край с. Деветаки, Ловешко (лява галерия); пещерата Самуилица II, до с. Кунино, Врачанско; и открити поселения при с. Муселиево, Плевенско; с. Белослав, Варненско; местността Кременете край гр. Батак. През късния палеолит (Ориняк: 40000-10000 г. пр.Хр.) пещерните обиталища и откритите поселения предимно на неандерталския човек бележат слаб ръст (за толкова голям период). Обиталища в пещери: Миризливка, с. Орешец, област Видин; Пещ, с. Старо село, Самуилица I и II, с. Кунино и Пешкето, с. Лиляче, област Враца; Темната дупка, с. Карлуково, Моровица, с. Гложене, Деветашка пещера (дясна галерия), с. Деветаки, Парника, с. Бежаново, Очилатата, с. Ъглен, Васил Левски и Табашка пещера, област Ловеч; Малка пещера, гр. Велико Търново, Еменска пещера, с. Емен и пещера Бачо Киро, гр. Дряново, област Велико Търново. Открити поселения: с. Муселиево, Плевенско; гр. Русе; с. Осенец, Разградско; поселения на брега на р. Дунав, между гр. Тутракан и гр. Силистра; с. Белослав, Варненско; местността Кременете край гр. Батак. Налице са хокерни погребения, оцветени с охра. В епохата на епипалеолита (10000-7000 г. пр.Хр.) находищата рязко намаляват: в Северозападна България – пещера Магурата, край с. Рабиша, Видинско; в Североизточна България – няколко обекта около Варненското и Белославското езера: местност Побитите камъни, селата Белослав, Страшимирово, Слънчево, Баново и гр. Девня, Варненско. /История на България в четиринадесет тома. Т.І. Първобитнообщинен и робовладелски строй. Траки. Отг. ред. Велизар Велков. С., Изд. на БАН, 1979, с. 42-53/.

Страница 1 от 3