Валентин Йорданов

Валентин Йорданов

     С това изследване авторът е участвал в Първата алтернативна научна конференция с международно участие "Езотерика и духовност – живот в новото измерение", проведена на 6-7 октомври 2012 г., публикувано в едноименен сборник с доклади, издаден в гр. Шумен през същата година, с. 168-187.

divide

    През най-древния период на земната цивилизация – палеолита – светът е бил обитаван от расата на могъщите титани, притежаващи силна духовност и мотивация към съзидание, благодарение на която те достигнали забележително развитие, въпреки че тогава планетата била дива и некултивирана. Бидейки малобройни, титаните сътворили, влагайки част от личния си генотип, расата на примитивния работник Лулу Амелу (прототипа на бъдещия човек), за да разполагат с необходимата им работна ръка от земеделци и строители на канали за градините в Едем, Северна Месопотамия, и копачи за металодобивните мини в Югоизточна Африка.

    В следващата епоха – тази на боговете – човешката популация бързо нараснала. Боговете поели управлението на териториално разделените човешки групи. Влизайки в ролята на пастири, те започнали да ги облагородяват морално, възпитали човешки лидери, на които предали сложните ритуали на слънчевия култ, както и повечето свои знания и обществени достижения.

   С времето обаче двете раси се смесили, а божествената постепенно се претопила и изчезнала. Управлението, култът, езикът, писмото и другите технически и културни аспекти били продължени от царете-жреци, смятани, по произхода им, за полубогове.

   Посочените три епохи разграничават и определени фази в развитието на езика и писмото. Ще ги набележа накратко, за да покажа мястото на разглежданите в тази статия български кански надписи в цялостната историческа система на писмеността.

Вторник, 05 Май 2020 17:36

ТРАКИ, КОТРАГИ И БЪЛГАРИ

1. ПРОТОТРАКИТЕ – ДРЕВНИТЕ ИНДОЕВРОПЕЙЦИ

    След напускането на Едем около 6500 г. пр.Хр., човешката популация извършила една бавна постъпателна миграция на север и през 6400-6300 г. пр.Хр. се установила на Балканския полуостров. Първите групи селища са в Тесалия, Елада, и на север – по долините на реките Вардар и Струма – в районите на днешните български градове Сандански, Кюстендил, Перник, а след това – в Софийското поле и Тракийската низина. В условията на благоприятен климат, плодородни почви, обилни водни ресурси и просторни пасища за стадата, населението и съответно селищната мрежа нараснали, а във връзка с комуникацията между хората се появила и необходимата инфраструктура. /вж. по-подробно В. Йорданов. Заселването на Тракия през VII хил. пр.Хр. – В: Горгони, кн. 2, 2018, с. 115-168/.

    Спокойно може да се каже, че в този исторически момент – края на VII и следващите VI и V хилядолетия пр.Хр. – на Балканите се формирал човешкият супер-етнос (бялата раса), който изградил своя  цивилизация (родина), от която предстояло да колонизира част от света. По данни на археологията неолитните градове не били съоръжени с крепостни стени. Очевидно в това време все още не е имало чуждоплеменни нашествия и инвазии. Дори не е имало заплаха от хищни животни за градските стада. Едва по-късно, през халколита и бронзовата епоха (IV и III хилядолетия пр.Хр.), започнало строителството на валове с палисади или трънени огради и дълбоки ровове. /пак там/.

    При продължаващото увеличаване на популацията взел да се усеща недостиг на усвоената територия. Това довело до разширяване на обитанието, което пък породило географско раздалечаване на отделните уседнали групи и разкъсване на постоянния контакт между тях. Започнала диференциация на супер-етноса. От Крим до Адриатика, от Карпатите и Трансилвания до Тесалия и Анатолия, постепенно се обособили около 80-90 тракийски племена. Всяко от тях притежавало главен град (метрополия), няколко по-малки селища и прилежащата им територия: възникнал прототипът на полисната система.

 

     Розетата е намерена при редовни археологически разкопки през 1961 г. в дворцовия квартал на средновековната българска столица Плиска от екип на професор Станчо Ваклинов. Датирана е към VII век. /Ваклинов, Ст. Формиране на старобългарската култура VI-XI век. С., Изд. „Наука и изкуство“, 1977, с. 154/.

    Това е сакрален предмет от бронз с кръгъл център, от който излизат радиално седем лъча, с общ диаметър 38 мм. На всеки лъч са щамповани чрез удар по две руни, като външната руна се явява монограм на божество-планета: Слънце, Луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера и Сатурн. Земята липсва, навярно защото е съвместена с Луната. Върху лицето на централния кръг има ухо за окачване (при гадаене), а на опаката му страна не много сръчно е гравиран руническият знак IYI на върховния бог Тангра (сн. 1, 2).

 

   Българското народностно име е устояло непроменено в продължение на три хиляди години, а може би и много повече, въпреки катаклизмите в историята на цивилизацията.

  Разглеждайки опитите от началото на ХХ в. до днес за разтълкуване на значението му, изследователят Александър Мошев констатира, че неговата забележителна устойчивост се дължи на произход от сакрален термин – „името на бога Болг/Бълг/Бал(г), плюс наставката „ар“, означаваща общностна принадлежност“, или че е „самоназвание с вероятно сакрално значение – „хора на бога“. /Мошев, Александър. Болгар. Тайните на нашия произход. С., Изд. «Атеа Букс», 2015, с. 40-46/.

   Разкриването на присъствието в българския етноним на божествения антропоним Бал, т.е. Баал/Ваал – името на бог Зевс в Леванта, – за което писа преди време Киряк Цонев /К. Цонев и М. Цонева. Баал-гури. С., 2005/, е добра крачка в преодоляването тайната на нашия етноним, по-точно епоним.

   Той е съставен, както ще се уверим, от общо три божествени имена, плюс едно обобщаващо – за бог.

   Да видим тази мистерия!

 

   През V век пр.Хр. Херодот в своята многопластова „История“ разказва наученото от него за народите в древния свят: египтяни, етиопци, юдеи, вавилонци, перси, мидийци, финикийци, троянци, фриги, хети, скити, траки, македони, елини и др.

   Той отделя специално внимание на сакралната традиция, грижливо изпълнявана и пазена хилядолетия наред от жреците на посочените народи. За траките пише следното:
„... От боговете [траките – б.В.Й.] почитат единствено Арес, Дионис и Артемида, но царете им, отделно от останалите граждани, почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че самите те са негови потомци."

   /Херодот. История. Кн. ІV-ІХ. Превод от старогр. П. Димитров. С., Изд. НИ, 1990; кн. V, 3, 7, 8/.

   Херодот вероятно е получил исторически данни за траките в един от полисите на брега на Бяло море, от потомци на тракийски царски род, извеждащи родословието си от бог Хермес. Синове на Хермес, които обитавали Беломорска Тракия, Тесалия и Македония (защото той имал и други деца), са били Абдер, Миртил, Силен и Еврит. Знаят се и синовете на Силен: Астрей, Леней, Марон и Фол.

1. НАКРАТКО ЗА ДИСКУСИЯТА.

    Съществува твърдение, че названието на диалекта и писмото на коптите в Северен Египет – бохаирския език и писмо – като термин няма общо с етнонима българи (балхари/болхари) и епитета български (балхарски/болхарски); че терминът произхождал от арабската дума за езеро – „бохайра“.

    Една такава хипотеза неглижира твърде лековерно идентичността между коптското храмово писмо и българската кирилица, като подкрепя косвено старата лъжа, според която коптската азбука е версия на гръцката. Според нас последното е толкова невярно, колкото и че латинската азбука и кирилицата са заемки от гръцката.

    Коптската азбука се отличава от гръцката и повече прилича на кирилицата със специфичните букви ц, ч, ш, щ, ь, ъ, ю, я, обслужващи вокалите, така характерни за българския език и неговите предшественици – старобългарския и старославянския. Това не е случайно.

    Сравнението между графиката и фонетиката на коптската, кирилската, готската и гръцката азбука (Таблица 1) е най-безапелационното доказателство за правилността на нашата теза. Защото докато цели десет коптски букви нямат гръцки еквиваленти, то кирилски съответствия нямат само две коптски букви. Освен това в кирилицата съществуват още дванадесет специфично български графеми/фонеми, които липсват в съпоставените тук коптско, готско и гръцко писмо: графема на знака „буки“ Б / фонема на знака „веди“ В, „зело“ S, „иже“ И, „отъ“    
s12 001
 

 , „ци“ Ц, „eр-голям“ Ъ, „иеры“ ы, „ер-малък“ Ь, „ят“ ѣ, „малък юс“ ѧ, „голям юс“ ѫ, „ижица“ ѵ; както и три дифтонга Ю, Я, ѥ (ие).

 

1. НАЙ-ДРЕВНИТЕ НАХОДКИ НА ХОМИНИДИ В БЪЛГАРИЯ

    На територията на днешна България са открити костни останки и оръдия на труда от края на ранния палеолит (Ашел: около 100000 г. пр.Хр.) на хоминида Homo habilis в местността Писаните камъни край гр. Свищов, местността Наклата край гр. Никопол и др. През средния палеолит (Мустиер: 100000-40000 г. пр.Хр.), по-точно в средата на периода, т.е. около 70000 г. пр.Хр., следи е оставил Homo neandertalensis в Деветашката пещера, край с. Деветаки, Ловешко (лява галерия); пещерата Самуилица II, до с. Кунино, Врачанско; и открити поселения при с. Муселиево, Плевенско; с. Белослав, Варненско; местността Кременете край гр. Батак. През късния палеолит (Ориняк: 40000-10000 г. пр.Хр.) пещерните обиталища и откритите поселения предимно на неандерталския човек бележат слаб ръст (за толкова голям период). Обиталища в пещери: Миризливка, с. Орешец, област Видин; Пещ, с. Старо село, Самуилица I и II, с. Кунино и Пешкето, с. Лиляче, област Враца; Темната дупка, с. Карлуково, Моровица, с. Гложене, Деветашка пещера (дясна галерия), с. Деветаки, Парника, с. Бежаново, Очилатата, с. Ъглен, Васил Левски и Табашка пещера, област Ловеч; Малка пещера, гр. Велико Търново, Еменска пещера, с. Емен и пещера Бачо Киро, гр. Дряново, област Велико Търново. Открити поселения: с. Муселиево, Плевенско; гр. Русе; с. Осенец, Разградско; поселения на брега на р. Дунав, между гр. Тутракан и гр. Силистра; с. Белослав, Варненско; местността Кременете край гр. Батак. Налице са хокерни погребения, оцветени с охра. В епохата на епипалеолита (10000-7000 г. пр.Хр.) находищата рязко намаляват: в Северозападна България – пещера Магурата, край с. Рабиша, Видинско; в Североизточна България – няколко обекта около Варненското и Белославското езера: местност Побитите камъни, селата Белослав, Страшимирово, Слънчево, Баново и гр. Девня, Варненско. /История на България в четиринадесет тома. Т.І. Първобитнообщинен и робовладелски строй. Траки. Отг. ред. Велизар Велков. С., Изд. на БАН, 1979, с. 42-53/.

Петък, 08 Ноември 2019 16:36

ДЕМИР БАБА ИЛИ АВИТОХОЛ

    Свещеното място Демир баба – „Железния баща“, се намира край град Исперих, Северна България. Днес в тази местност съществува алевийско тюрбе, построено през XVI век и носещо същото название – Демир баба теке.

    Според нас алевийското тюрбе е издигнато върху руините на по-стара сакрална сграда: мавзолей-кенотаф (символичен гроб) на българския родоначалник Дионис/Хор, почитан от азиатските българи като Авитохол (Абу-То-Хол, т.е. „Баща от древността“).

    Защо смятаме така? Нека проследим събитията в тяхната хронология.

    През 680/681 г. кан Аспарух (665-701 г.) създал Дунавска България върху земите на бившата масагетска държава, съществувала от ХІІ в. пр.Хр. до началото на ІІ в. сл.Хр. (когато била покорена от император Траян). Естественият историко-географски център на Аспаруховата държава, която заела старите области Дакия и Мизия, била древната гетска столица Даусдава/Хелис. Тя не е локализирана, но се предполага, че се е намирала в обособения днес археологически резерват Сборяново и то в зоната с гъста концентрация на останки на селища, храмове и могили около село Свещари и мястото Демир баба.

Сряда, 06 Ноември 2019 00:22

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА НА ДИОНИС/ХОР

I. УВОД

    В митовете на народите боговете понякога се преобразяват в едно или друго животно, според ситуацията, в която се намират: това животно може да е кротко и миролюбиво, може да е жесток хищник, а може да е и разгонен самец или самка. В древни храмове по света са запазени изображения или статуи на богове в човешко тяло, но изцяло или частично маскирани като птици, дракони, лъвове, бикове, овни, дори риби (сн. 1). Някои антични автори споменават за тази особена дарба на божествената раса. Например Аполодор (180-119 г. пр.Хр.):

Четвъртък, 07 Ноември 2019 19:56

ПЛАНИНИ И ВЪРХОВЕ С ИМЕНА НА БОЖЕСТВА

    Възможно ли е върховете и реките в българските планински масиви Рила, Пирин, Родопи да оформят цяло общество от небесни богове, което в мистериите на култа да е било виждано в синхрон с планетите и съзвездията на небосвода и в зодиака?

    Защо не, ако този феномен съществува и другаде по света. Например в Средна Азия, в планинския масив Тян Шан („Небесна планина“), източният хребет носи името Тенгри даг, а най-високият връх в него – Кан Тенгри (6995 м.). Или планинската верига Урал, образувала се според легендите от тялото на богатира Урал, паднал в битка със злия бог Шулган. Или пък планината Атлас (с връх Тубкал – 4167 м.) в Северозападна Африка, назована от незапомнени времена на титана Атлас, крепящ на плещите си небесния свод. Примерите са много: Олимп, Алпи, Пиренеи, Анди, Кавказ, Арарат, Хималаи (старото име е Меру).

Страница 1 от 3