1. НАЙ-ДРЕВНИТЕ НАХОДКИ НА ХОМИНИДИ В БЪЛГАРИЯ

    На територията на днешна България са открити костни останки и оръдия на труда от края на ранния палеолит (Ашел: около 100000 г. пр.Хр.) на хоминида Homo habilis в местността Писаните камъни край гр. Свищов, местността Наклата край гр. Никопол и др. През средния палеолит (Мустиер: 100000-40000 г. пр.Хр.), по-точно в средата на периода, т.е. около 70000 г. пр.Хр., следи е оставил Homo neandertalensis в Деветашката пещера, край с. Деветаки, Ловешко (лява галерия); пещерата Самуилица II, до с. Кунино, Врачанско; и открити поселения при с. Муселиево, Плевенско; с. Белослав, Варненско; местността Кременете край гр. Батак. През късния палеолит (Ориняк: 40000-10000 г. пр.Хр.) пещерните обиталища и откритите поселения предимно на неандерталския човек бележат слаб ръст (за толкова голям период). Обиталища в пещери: Миризливка, с. Орешец, област Видин; Пещ, с. Старо село, Самуилица I и II, с. Кунино и Пешкето, с. Лиляче, област Враца; Темната дупка, с. Карлуково, Моровица, с. Гложене, Деветашка пещера (дясна галерия), с. Деветаки, Парника, с. Бежаново, Очилатата, с. Ъглен, Васил Левски и Табашка пещера, област Ловеч; Малка пещера, гр. Велико Търново, Еменска пещера, с. Емен и пещера Бачо Киро, гр. Дряново, област Велико Търново. Открити поселения: с. Муселиево, Плевенско; гр. Русе; с. Осенец, Разградско; поселения на брега на р. Дунав, между гр. Тутракан и гр. Силистра; с. Белослав, Варненско; местността Кременете край гр. Батак. Налице са хокерни погребения, оцветени с охра. В епохата на епипалеолита (10000-7000 г. пр.Хр.) находищата рязко намаляват: в Северозападна България – пещера Магурата, край с. Рабиша, Видинско; в Североизточна България – няколко обекта около Варненското и Белославското езера: местност Побитите камъни, селата Белослав, Страшимирово, Слънчево, Баново и гр. Девня, Варненско. /История на България в четиринадесет тома. Т.І. Първобитнообщинен и робовладелски строй. Траки. Отг. ред. Велизар Велков. С., Изд. на БАН, 1979, с. 42-53/.

    Свещеното място Демир баба – „Железния баща“, се намира край град Исперих, Северна България. Днес в тази местност съществува алевийско тюрбе, построено през XVI век и носещо същото название – Демир баба теке.

    Според нас алевийското тюрбе е издигнато върху руините на по-стара сакрална сграда: мавзолей-кенотаф (символичен гроб) на българския родоначалник Дионис/Хор, почитан от азиатските българи като Авитохол (Абу-То-Хол, т.е. „Баща от древността“).

    Защо смятаме така? Нека проследим събитията в тяхната хронология.

    През 680/681 г. кан Аспарух (665-701 г.) създал Дунавска България върху земите на бившата масагетска държава, съществувала от ХІІ в. пр.Хр. до началото на ІІ в. сл.Хр. (когато била покорена от император Траян). Естественият историко-географски център на Аспаруховата държава, която заела старите области Дакия и Мизия, била древната гетска столица Даусдава/Хелис. Тя не е локализирана, но се предполага, че се е намирала в обособения днес археологически резерват Сборяново и то в зоната с гъста концентрация на останки на селища, храмове и могили около село Свещари и мястото Демир баба.

I. УВОД

    В митовете на народите боговете понякога се преобразяват в едно или друго животно, според ситуацията, в която се намират: това животно може да е кротко и миролюбиво, може да е жесток хищник, а може да е и разгонен самец или самка. В древни храмове по света са запазени изображения или статуи на богове в човешко тяло, но изцяло или частично маскирани като птици, дракони, лъвове, бикове, овни, дори риби (сн. 1). Някои антични автори споменават за тази особена дарба на божествената раса. Например Аполодор (180-119 г. пр.Хр.):

    Възможно ли е върховете и реките в българските планински масиви Рила, Пирин, Родопи да оформят цяло общество от небесни богове, което в мистериите на култа да е било виждано в синхрон с планетите и съзвездията на небосвода и в зодиака?

    Защо не, ако този феномен съществува и другаде по света. Например в Средна Азия, в планинския масив Тян Шан („Небесна планина“), източният хребет носи името Тенгри даг, а най-високият връх в него – Кан Тенгри (6995 м.). Или планинската верига Урал, образувала се според легендите от тялото на богатира Урал, паднал в битка със злия бог Шулган. Или пък планината Атлас (с връх Тубкал – 4167 м.) в Северозападна Африка, назована от незапомнени времена на титана Атлас, крепящ на плещите си небесния свод. Примерите са много: Олимп, Алпи, Пиренеи, Анди, Кавказ, Арарат, Хималаи (старото име е Меру).

    Древната божествена раса възложила отговорността за измерване и управление на времето на титана Кронос/Хронос, наричан от келтите Кернунос, а от славяните – Сварог. В трако-елинския език са съхранени термини за време, произлизащи от имената на божества: μερα – „ден“; χρоνоς – „време“, „година“; χρоνια – „година“; μηνας – „месец“; ωρα – „час“. Мар/Мер е едно от имената и названията на богинята-майка в прото-индо-европейския език, нарицателното хронос е дошло от името Кронос, нарицателното минас – от египетското име на Зевс – Амон/Амен/Амин, а нарицателното ора – от египетското име на Дионис/Бакх – Хор.

    Върху античния сребърен котел, намерен в Гундеструп, Дания, Кронос или Кернунос (славянският Сварог) е представен да върти своето колело на времето (сн. 1). Терминът колело на времето – Свароже коле – се е утвърдил при древните българи/славяни като название на годишния цикъл, състоящ се от 365 дни.

    Първенец на българската планина Рила е връх Мусала (2925 м.), с двойник-близнак връх Малък Мусала (2902 м.).

    Етимологията на названието Мусала може да се изведе от глагола мушкам (муша), свързан със съществителните мускетар (гвардеец на френския крал, въоръжен със шпага), мушкет („пушка“), мустак (със заострен край), мусони (тропически ветрове), мушкато (цвете), мускат (сорт грозде и вино), муска („бича глава“ – амулет с триъгълна форма), мускул, мускал (флакон с розово масло), мусака (ястие), мус (тип десерт), музагет (Аполон), музи (деветте музи, покровителки на изкуствата), мюзи (по-старият етноним на племето
мизи), музика; мозайка, музически изкуства (поезия, музика и танц); антропонимите Музей – митичен тракийски цар-жрец и прорицател, баща на Евмолп; Модест Мусоргски (1839-1881 г.) – руски композитор от дворянска фамилия; топонимите Музакия (област в Южна Албания), Мурсалево, Мусомища, Мусачево, Мусина, Муселиево и пр.

    Хоронимът Тракия (Тра-Кия, или Тара-Гия) бил създаден по едно и също  време и по еднакъв морфологичен стереотип заедно с названията на първичното синкретично изкуство театър (Теа-Тара), трагедия (Тара-Ге-Дея). Сакралната връзка между тези три понятия предполага да ги изследваме заедно.

Перевод с болгарского на русский:
Надежда Иванова, Валентин Йорданов

Прежде чем изложить содержание и результаты нашего исследования о славяно-болгарском пантеоне богов, попробуем объяснить почему этот пантеон надо рассматривать как славяно-болгарский, а не только как славянский. Конечно, исследователь исторического факта должен учитывать контекст формирования того же факта. Так что эту проблему можно выяснить, если найти ответ на вопрос: кто отвечал за хранение знании Солнечного культа и кто использовал это знание на древней этнической территории славянских племен.

«Кто беснуется, принося жертвы матери беса богине Афродите, Коруне - Коруна же является матерью антихриста..., рождению проклятой Диомисии из ягодицы [т.е. раждането на Дионис от бедрото на Зевс – В.Й.]. И недоношенный плод (почитают) и Гермафродита ... Тем же богам требу кладут и творят и славяне: вилам, Мокоши-деве, Перуну, Хорсу-Роду и Рожанице...».

Френският лингвинист Емил Бенвенист сравнява думите, с които древните народи са назовавали свещения дъб/дърво:

индоевропейски протоезик: *de/orw- , *drew;
санскрит: dhruva;
старогръцки (старотракийски): doru, drus, dryads – нимфи, живели в клоните;
старославянски: druva (от *druwo-), drevo (от *derwo-);
старобългарски: dub, druwo, омоним drеven;
индоирански: dru, daru, drvaena – „дървен“;
средноирански: draxt;
персийски: diraxt;
готски: triu, triweins – „дървен“;
немски: dreu, eiche;
средноанглийски: tree, синоним aik- ;
древноирландски/галски: druid/druida, druadcha – „хората на Дъба“.
/Емиль Бенвенист. Словарь индоевропейских социальных терминов. Москва, 1995, с. 84-91/.