Датировката на българските учени, след дългогодишна дискусия, клони към IV век пр.Хр. Първият му изследовател Петър Горбанов обаче твърди, че оттогава са грубите точковидни (пунктирни) надписи, а съдовете са изработени в много по-древна епоха. /П. Горбанов. Функции на съдовете от Панагюрското съкровище, фигуралните сцени и надписите над фигурите. – В: Панагюрското съкровище и тракийската култура. Доклади от Втори международен симпозиум (Панагюрище, 8-9 декември 1999 г.). Ред. Д.Агре и Г.Китов. С., Издание на Фондация „Тракийска древност“, 2004, с. 3-9/. Символното изображение в центъра на фиалата касае Богинята-майка и Бога-отец в тяхното двуединство – утроба и фалос в една двустранна релефна форма, която същевременно е слънце. Хлътналата полусферична чашка на дъното се показва, изпъква като фалос от другата й, вътрешна страна. Отсам утроба (майка), оттам фалос (баща) – мъжкото и женското начало в един пластичен образ.
Чашката, символ на Утробата-Гея е оградена с един пръстен от жълъди, които радиално се разпръскват, подобно на слънчеви лъчи, в три концентрични кръга човешки глави. Същата картина, но в негатив, се вижда от вътрешната страна на фиалата. Смисълът на посланието е, че „Слънцето на света“ (семейната двойка Гея/Маат и Уран/Атон/Тан) са Майката и Отецът, породили 24-те жълъда (техните деца – 12-те титани, и главните внуци 12-те богове), от които произхожда цялото човечество (човешките глави).
Между другото в изобразените на фиалата жълъди долавяме корелация със свещеното дърво дъб (таб – бат, или „голям“), символ на славянската мъжка триада Троян-Велес-Перун, аналогичната тракийска триада Уран-Кронос-Зевс, египетската Атон-Ра-Амон, българската Тан-Самар-Кубар, или шумерската Ану-Енлил-Нинурта; всъщност пет комплекта имена на тримата божествени отци.
В Тракия е открит и друг артефакт, който разкрива връзката между внука на Уран – Зевс – и славянския Перун. Това е златен венец, представляващ клонка с дъбови листа и жълъди, намерен в некропола на тракийския цар Севт ІІІ (края на ІV – нач. на ІІІ в. пр.Хр.) в могилата Голяма косматка край гр. Шипка. Това бил ритуалният атрибут за овластяване, с който е бил коронясан царят. Символиката на дъба ни подсказва, че върховният бог на траките е идентичен с този на славяните, т.е. че Зевс = Перун. Защото тракийският цар Севт, подобно на славянските князе, се е считал за син на Бога-отец Зевс, и само от него е могъл да получи дъбовата корона на властта.
По нашето скромно мнение в Тракийските мистерии е бил разиграван чрез роли трикратният акт на сътворяването на Сина: зачатието и раждането от Гея и Уран/Атон на божествената дъщеря Рея и божествения син Кронос/Ра; сетне създаването от Рея и Кронос/Ра на божествения син Зевс/Озирис; и накрая сътворяването от Йо/Изис и Зевс/Озирис на божествения син Дионис/Хор.
Мистериите били херметични (тайни) и се изпълнявали в затворения кръг на аристокрацията – родовете, кръвно свързани с царско-жреческата династия. Доколко в нея са участвали жени-жрици е трудно да се каже, но е много вероятно, тъй като без тях не биха могли да се изпълнят сцените на зачатието и раждането. Свещената кръв на Майка Гея, Рея или Изида – символизирана от червената напитка вино (Вин-Он, т.е.“Venus, слънцето“), престоявала в нейната утроба (амфора – Ам-Фор, Ма-Фор, т.е. „Майката на Хор“), заплодена своевременно от Отеца Тан/Атон, и там ферментирала/узрявала, за да се превърне в Ра-Озирис-Хор – сина-слънце.
Главният жрец поемал амфората-утроба със свещената кръв вече на Божия син и я наливал в ритоните, държани от главни богове, респективно видни членове на тракийската династия, изпълняващи конкретни роли в мистериите. Разиграван бил театър (Дея-Та-Ра – „Богинята, Тан и Ра“) или трагедия (На старогръцки τραγωδια със значение „Ода за козела”, от τραγος («трагос») – „козел” и ωδη («оде») – „ода”, „песен”.) 1 (Т-Ра-Ге-Дея – „Тан, Ра и Гея богиня“) със сцени от Творението – зачатието и раждането на божия син. Останалите аристократи, които изпълнявали роли на статисти и зрители, вземали от фиалата късчета нафора, символизиращи тялото на божия син Дионис/Хор.
Ролята на царствения принц (божия син), наследника на короната, била играна от млад бог-цар, който трябвало да бъде посветен и да поеме тежестта на управлението. За обяснение на тази част от ритуала може да ни послужи сцената, изобразена върху една от плочките на Летнишкото съкровище (V-IV в. пр.Хр.). В нея принцът държи в дясната си ръка огледало, а пред него се е извил триглав змей/ламя. Този змей е троичният бог Тангра/Троян – властдаващият. Контактът между принца от този свят и бога от онзи свят се осъществява посредством магично огледало; защото отразеният образ на принца бил считан за неговия ка/ба – „двойник-душа“, който говорел с бога:
„Що се отнася до образите, които създават огледалата и всички блестящи и полирани повърхности, никак не е мъчно да го разберем. От взаимното общуване на вътрешния [душевния взор – б.а.] и външния огън [отразената от предметите светлина – б.а.] всякога, когато станат едно цяло върху полирана повърхност, и многократно се променят, по необходимост се появяват всички отражения от този вид, понеже външният огън на лицето [отражението му – б.а.] се свързва здраво върху полираната и блестяща повърхност с вътрешния огън на зрението.“ /Платон. Тимей, 46, а, b/.
Споменахме, че седемте ритона от Панагюрския сервиз били разпределяни между конкретни ролеви участници в церемонията. Ритона-козел държал играещият ролята на бог Дионис – божия син или принца-наследник. Той водел веселбата, настроението, бил нещо като диригент на музикалния съпровод и главен певец в хора. Изображение на събитието е запазено върху прекрасната сребърна каничка от съкровището от село Борово, Русенско (IV в. пр.Хр.). Сакрално послание върху шията на каничката допълва мистерийната сцена, показана на нея. То гласи: 
„КОТYОS ВЕО“. Знакът (значещ „стълб/опора“) е използван още в мезолитна и неолитна Тракия (пещера Магура, XII-V хил. пр.Хр.), а по-късно – в Египет, Финикия и от етруските. Той бил употребяван, когато е трябвало да се обозначи посредничество между земята и небето, между хората и бога. В Тракия това посредничество осъществявал базилеусът-жрец, какъвто например бил Орфей („канос“), а при българите – канас ювиги. Така че надписът на каничката се чете „Котис – стълб/стълба [към] Бео“. Какво означава Бео?
Бео е име на богиня, най-вероятно Бендида/Котито (Котис) – все имена на Рея. Името Бео представя Рея не в ролята ѝ на Бендида и Котито (“утроба“), а на богиня на плодородието в земеделско-природен аспект. Последната функция, както и името Бео, асоциираме с Деметра, първородната дъщеря на Рея и Кронос, подвизавала се в Беотия и Атика (гр. Елевзина). Така е възникнал топонимът Беотия – Бео-Тия, Бео-Дея, т.е. „Богиня Бео [двойката богини – майката Рея и дъщерята Деметра]“.
Освен това трябва да държим сметка и за царското име Котис. Тракийският цар е взел името на богиня Котито/Котис, защото е приел тя да бъде неговия божествен водач (матрона), а той да обслужва нейния култ. Царят-жрец е станал „стълба/врата“ към духа на богиня Бео, затова всяка молитва от племето към богинята трябва да минава през него, като нейн наместник (жрец) в света на хората.
Допускаме хипотезата Панагюрският ритуален сервиз да е съдържал дванадесет съда, защото в наличния комплект има два ритона, които се дублират: две еднакви женски глави и два елена. Те са идентични по вид, форма и големина, като елените се различават само по изобразените на тях сцени.
В наличния комплект три от ритоните са единични: овенът, козелът и женската глава с грифоните. Може би те също са били двойни в пълния комплект. Той навярно се е състоял от амфората-ритон и фиалата, плюс пет двойки ритони: два елена, два овена, два козела, две женски глави с цилиндрична корона и две женски глави с конусовидна корона, увенчана с грифони.
Освен това изкованите на фиалата радиални (слънчеви) лъчи от жълъди и човешки глави са двадесет и четири на брой, число кратно на числото дванадесет. Този факт има значение, предвид прецизната символика, втъкана в този изключително красив ритуален комплект.
Защо ритоните да са двойни? Днес трудно бихме осъзнали тази необходимост. Посветените в Дионисовите мистерии тракийски жреци-аристократи са се считали за потомци на боговете Кронос, Рея, Зевс, Изида, Дионис, Хермес, Аполон. Впрочем с подобно самочувствие и авторитет са се ползвали също така управляващите касти в Египет, Месопотамия, Рим, Индия, Китай, Япония и Америка (Инки и Маи).
За кой празник е бил потребен златният сервиз?
Слънчевият празничен календар е спазван строго в продължение на хиляди години. Двете главни теми на култа са свързани с раждането (одухотворяването на тялото) и смъртта (отделянето на душата от тялото и възнесението ѝ) на главния бог, в поредността: Кронос, Зевс, Дионис. Християнството наследило тайнството на светото причастие (евхаристия, т.е. „благодарение“) от херметичните ритуали в мистериите на Дионис и ги е прехвърлило върху Исус Христос, улеснено от факта, че раждането на Дионис на 21 декември – главния български празник Игнажден или езическата Колада (деня на Митра), почти съвпада с Рождество Христово на 25 декември.
Религиозният комплекс се състои от три действия: 40-дневни пости за очистване на телата; изповед и опрощаване, с цел емоционално очистване на душите от греховни тежнения; свето причастие с хляб (тялото на бога) и вино (кръвта на бога), за да слиза духът на бога в потомците му, да ги подкрепя за доброто на цялото общество. Колективното причастие, чрез безкръвната жертва на хляба и виното, изразява благодарността на потомците към бога-отец за сътворението на света и самите тях, предизвиквайки ответната му любов.
Причастното взаимодействие между жреците и бог Дионис е възпроизведено от Исус Христос на тайната вечеря с неговите дванадесет ученици. Исус, който очевидно е бил посветен в мистериите на Дионис, обяснява същината на тайнството чрез думите: „Който яде Моята плът [хляба – б.а.] и пие Моята кръв [виното – б.а.], пребъдва в Мене, и Аз в него“ (Йоан 6:56).
Каква е била функцията на фиалата в тайния ритуал ?
Във фиалата (прототип на християнския дискос/патена) на Панагюрския сервиз тракийските мисти нареждали парченца хляб нафора (ναφορα/ naphora), начупени от осветения хляб просфора (προσφορά) – кръгла пита (деус питар – „бог-отец“), с изобразено на нея слънце или кръст, – символизираща тялото на Дионис/Хор. Тук ползваме християнските термини, които християнството е взело от терминологичния набор на Дионисовия ритуал.
Освен това думите нафора, просфора и следващата по-долу амфора, съдържат според нас името Хор, промененило се във „фор“ (ср. foresta – лат., „гора“; forest – англ., „гора“; басос/δάσος – гр., „гора“, от Сабасос, т.е. Сабазий). В названието на ритуала евхаристия директно присъства името Хар (Хор), като Ев-Хар означава „Евой Хар!“ по подобие на призива „Евой Сабой!“ (т.е. „Яви се Сабазий!“) на бакхически сабастващите по време на Дионисовите празници в Тракия. Християнските отци са постановили как чрез нафората и виното вярващите да приемат в себе си тялото и кръвта на Исус, но запазеният езически термин евхаристия всъщност призовава: „Яви се Хар [Сабазий]“.
Както споменахме, от амфората (Ам-Фор, Ма-Фор, т.е. „Майката на Хор“ – утробата, поместваща сина или съдът, поместващ виното/свещената кръв) най-старият жрец отливал в ритоните вино (напитката на Дионис/Хор/Бакх, същевременно кръвта на Божия син). В ритуала на опияняване с вино душите на живите наследници са търсели съприкосновение с небесните духове на своите прародители. Пет потомци или ролеви участници в мистерията са пиели от ритоните: старият цар, като двойник на Кронос/Ра – от ритона-елен; неговата съпруга царица-майка, като двойница на Рея – от ритона-женска глава с корона-цилиндър; действащият цар, като двойник на Зевс/Озирис – от ритона-овен; неговата съпруга, царицата, като двойница на Йо/Изида – от ритона женска лава с корона-конус и грифони; принцът-наследник, като двойник на божия син Дионис/Хор – от ритона-козел.
Дублираните съответни пет ритона били поставяни може би в ръцете на статуите на изброените богове, украсяващи тракийския храм, или, в най-лошия случай – в специални ниши, посветени на тези богове. Но виното в дублираните ритони, предназначено за божествените духове, не било докосвано от човек.
Аналогичен езически обред е съществувал в славянската област Склавия чак до XII век. Той е описан в “Gesta Danorum“ на Саксон Граматик, летописец на датския крал Валдемар. През 1168 г. кралят завзел остров Рюген, разрушил столицата на рюгяните-рани Аркона, запалил главното светилище на полабските славяни. Граматикът пише:
„На равно място в средата на града се издигаше дървено светилище с изящна изработка, почитано не само поради важността на култа, но и заради божеството, чиято статуя се намираше вътре...[к.а.]. В светилището имаше огромна статуя, надхвърляща и най-високия човешки бой, която изглеждаше чудновато с четирите си глави и още толкова вратове ; две от главите гледаха напред, а другите две – назад... В дясната си ръка [идолът – б.Ал.Г.] държеше рог, изработен от метална сплав, в който опитният в свещенодействията жрец всяка година наливаше чисто вино [к.а.] и така гадаеше дали ще бъде плодородна идната година...
Тази статуя, почитана с дарения от цяла Склавия [днес Германия, Чехия, Полша – б.а.], удостояваха с дарове и съседните царе... Същото божество имаше светилища и на много други места. Те се ръководеха от жреци с почти еднакъв ранг...“ /Гейшор, Ал. Митология на славяните. Прев. от полски К. Митова. С., Изд. БХ, 1986, с. 105-110/.
Скитските надгробни стели (менхири) от VI в.пр.Хр. до III в.сл.Хр. с изобразените върху тях войни, които неизменно държат в дясната си ръка рог за пиене на вино, също са аргумент в полза на становището, че ритоните са били основно ритуални съдове за комуникация с отвъдния свят на духовете.
