Print this page

ТРАКИ, КОТРАГИ И БЪЛГАРИ

05 Май 2020 by 0 Comment РАЗДЕЛ "ИСТОРИЯ" 7371 Views
Rate this item
(0 votes)

1. ПРОТОТРАКИТЕ – ДРЕВНИТЕ ИНДОЕВРОПЕЙЦИ

    След напускането на Едем около 6500 г. пр.Хр., човешката популация извършила една бавна постъпателна миграция на север и през 6400-6300 г. пр.Хр. се установила на Балканския полуостров. Първите групи селища са в Тесалия, Елада, и на север – по долините на реките Вардар и Струма – в районите на днешните български градове Сандански, Кюстендил, Перник, а след това – в Софийското поле и Тракийската низина. В условията на благоприятен климат, плодородни почви, обилни водни ресурси и просторни пасища за стадата, населението и съответно селищната мрежа нараснали, а във връзка с комуникацията между хората се появила и необходимата инфраструктура. /вж. по-подробно В. Йорданов. Заселването на Тракия през VII хил. пр.Хр. – В: Горгони, кн. 2, 2018, с. 115-168/.

    Спокойно може да се каже, че в този исторически момент – края на VII и следващите VI и V хилядолетия пр.Хр. – на Балканите се формирал човешкият супер-етнос (бялата раса), който изградил своя  цивилизация (родина), от която предстояло да колонизира част от света. По данни на археологията неолитните градове не били съоръжени с крепостни стени. Очевидно в това време все още не е имало чуждоплеменни нашествия и инвазии. Дори не е имало заплаха от хищни животни за градските стада. Едва по-късно, през халколита и бронзовата епоха (IV и III хилядолетия пр.Хр.), започнало строителството на валове с палисади или трънени огради и дълбоки ровове. /пак там/.

    При продължаващото увеличаване на популацията взел да се усеща недостиг на усвоената територия. Това довело до разширяване на обитанието, което пък породило географско раздалечаване на отделните уседнали групи и разкъсване на постоянния контакт между тях. Започнала диференциация на супер-етноса. От Крим до Адриатика, от Карпатите и Трансилвания до Тесалия и Анатолия, постепенно се обособили около 80-90 тракийски племена. Всяко от тях притежавало главен град (метрополия), няколко по-малки селища и прилежащата им територия: възникнал прототипът на полисната система.

    Известни са античните имена на племената. В Тракия: серди, беси, сатри (сатири), меди, дии, корали, ихни, орески, тинтени, дентелети, долонки, бени, сапеи, агриани, кикони, ботиеи, дерони, пеони, илири, едони, македони, мигдони, крестони, синти и пр. В Анатолия: тини, витини, византи, бебрици, дардани, троянци, мизи, фриги и др. (сн.1). В Елада: пеласги, данайци, аркадци, етоли, беоти, тиванци (кадмеи), лапити, дриопи, лелеги, кари, каукони, тесали, епироти и др. (сн. 2). В Мизия, Дакия, Скития: трибали, троглодити, кробизи, уздицени, мизи, гети, келти, скити, даки, гепиди, сармати, скордиски, бастарни, роксолани и др. (сн. 3).

    Тук ще приведем откъс от „Географията“ на Страбон за най-древните „варварски“ племена, които обитавали Елада много преди елините:

    „... Хекатей Милетски казва, че Пелопонес преди елините е бил населен от варвари. Но може да се каже, че в древни времена цяла Елада е била поселище на варвари, ако човек разсъди от самите традиции: Пелопс довел хора от Фригия в Пелопонес, който получил името си от него; а Данай от Египет; а дриопите, кауконите, пеласгите, лелегите и други такива народи разделили помежду си частите, които са вътре в провлака – както и външните части, защото Атика някога се е владеела от траките, които дошли с Евмолп, Давлида във Фокида от Терей, Кадмея от финикийците, които дошли с Кадъм, а самата Беотия – от еоните, темиките и хиантите. (Според Пиндар някога беотийското племе се е наричало „сюес“). Варварският произход на някои проличава от имената им – Кекропс, Кодрос, Аикъл, Котос, Дрюмас и Кринакос. И дори до ден днешен траките, илирите и епиротите живеят по фланговете на елините, въпреки че това преди е било повече в сила, отколкото днес; всъщност повечето от страната, която днес е неоспоримо Елада, се владее от варварите – Македония и някои части от Тесалия от траките, а частите на Акарнания и Етолия от теспротите, касопеите, амфилохите, молосите и атаманите – епирски племена.“ /Страбон. География. Кн. VII, гл. VII, 1. – В: Поредица „Антични автори към изворите за Тракия и траките“. Изд. на Института по тракология при БАН. Т. VII. Превод от старогр. Валерий Русинов. С., ИК „Рал-Колобър“, 2007, с.111-112/.

2019 07 01 
Снимка 1. “Карта на Древна Тракия" на Абрахам Ортелиус от 1585 г., компилирана от антични латински карти. – В: Атлас “Българските земи в европейската картографска традиция (ІІІ-ХІХ в.)". Съставител Димитър Стоименов. Център за изследвания на българите, Държавна агенция “Архиви", ИК ТАНГРА ТанНакРа. С., 2008, с. 453, 454. 
 
2019 07 02
Снимка 2. Историческа карта на Македония и Елада с древните племенни и диалектни области през I хилядолетие пр.Хр. АМ – гр. Дион. Фото автора.
 
2019 07 03
Снимка 3. Карта на Древна Мизия и Дакия на Абрахам Ортелиус от 1585 г. /пос. Атлас, с. 455, 456/.

    Вървял също така обратният процес на консолидация на съседни сродни племена, инициирана от могъщ божествен владетел. Най-ранни сведения за голям племенен съюз има от VI в. пр.Хр., но вероятно такива са възниквали и по-рано.

    В последната четвърт на VI в. базилеос Терес, бидейки същевременно върховен жрец на бог Дионис/Бакхус за цяла Тракия, успял да обедини няколко племена в Одриското царство, а през V в. неговите синове Ситалк и Спарадок да го окрупнят, включвайки в него почти цялата територия на Балканския полуостров. При техните потомци то просъществувало няколко века до Христово време, когато било погълнато от постъпателната римска експанзия.

    Подобно обединение на сродни индоевропейски племена – тракийските преселници в Азия – е постигнато там много по-рано и това била империята Хон или Хонор, повече позната като Хуни, а в китайските източници като Сюнну. Хунският племенен съюз възникнал в стремежа на европеидите за цивилизационно надмощие над войнствените китайски племена. /Димитър Съсълов. Пътят на България. С., ИК “Кибеа", 2004, с. 27-83, 504-508. Първо издание 1936./.

divide

    Но да се върнем пак към неолитната епоха. Още в средата на VI хилядолетие пр.Хр. от Балканите тръгнали първите миграции на север и североизток. Били създадени опорни пунктове на Волга и Урал, в Средна Азия, Далечния изток – езерото Байкал и р. Амур, които по подобен начин се разраснали с времето и оформили нови цивилизации, примесвайки се с местни етноси. През следващите епохи – халколита и бронза – също имало изходящи от Тракия миграции. Прототраките проникнали отново на североизток – към Азия; но сега и на юг – в Египет и Абисиния; на югоизток – в Мала Азия, Леванта и Месопотамия.

    Колонизационни миграции имало и в направление Западна Европа, по данни, съхранени в келтската митология /История на религиите. Т.ІІ. Авторски колектив: Франсис Виан, Жан Варен, Жак Дюшен-Гилемин, Франс Винке, Ян де Врис, Франсоаз льо Ру, Реймън Блок. С., Изд. Gallimard & Прозорец, 1996, 353-369/.

    Между другото трябва да отбележим, че заради археологията, показваща ранните етапи на геометричния и „зверинния“ стил още през неолита, халколита и ранния бронз, и също единството на митологемните символи в изкуството чак до античния период, консервативната наука вече признава и употребява, макар засега само в социо-културен аспект (все още не в етно-генетичен), термините „прото-траки“ и „индо-европейци“ за древното население на Балканите /Александър Фол. Докласическа Гърция и светът на траките. – В: Проблеми на културата (изд. на Комитета за култура), 1988, кн. 3, с. 6-13/.

    Според нас прото-тракийският супер-етнос е идентичен и се припокрива, като съдържание на термина, с прото-индоевропейския народ, който с известни примесвания е образувал във времето голямата индоевропейска езикова общност.

    По време на споменатите следващи миграции през IV-III хилядолетие пр.Хр., в посока Азия, са били усвоени изцяло огромните пространства на Таримския басейн и платото Ордос, заключенно в един от големите меандри на Жълтата река. При археологически разкопки, проведени в протежение на целия ХХ в., прекъсвани често по военно-политически причини, в посочените исторически области са намерени огромен брой погребения на европеиди, чиито тела са се мумифицирали по естествен път заради сухия климат. Тези хора са имали бяла кожа, а повечето от тях – руси и рижави коси. Отлично съхранени като материя и цвят са облеклото от вълна и коприна, кожените им ботуши и други най-разнообразни вещи. Някои облекла са идентични с българското родопско одеало. Друг характерен тип артефакт е мощният сложносъставен рефлексивен лък и трикрилите бронзови стрели, употребявани както в Тракия и Скития, така и в Тарим. /Виктор Мейер (Victor H. Mair). Мумиите от Централна Азия (Таримския басейн). – В: www.bulgari-istoria-2010.com; Владимир Христов. Българите са потомци на най-древното население на Балканския полуостров. Автохтонно-миграционна теория, като синтез между трако-кимерийската, хунската и памирската теории за етногенезиса на българите в светлината на археологическите находки през втората половина на ХХ век. – В: Ави-тохол. Исторически сборник, т. II, 2006, с. 375-389; Айгир Сверисон. Кой съм аз или житие
рода българского. – пак там, с. 344-355; Херман Парцингер. В Сибирската долина на царете. – пак там, с. 290-295; Петър Голийски. Тарим и Бактрия. – пак там, с. 140-152; Дориян Александров. Бойни изкуства, военно дело и въоръжение на траки, скити и древни българи. – пак там, с. 165-205/.

    И така, без да е търсен подобен ефект, неочаквано се стига до едно откритие, не успяло да се случи през миналото столетие. Че корените на т.нар. арийци, предполагани и дирени някъде из азиатските простори, май ще се окажат в Тракия – първият пристан на човешката популация, където тя получила от божествените си първоотци законите, традицията и календара (еуфоричните празници в чест на боговете, свързани с небесното движение на техните астрални образи – слънцето, планетите, съзвездията) и въобще цялата организация на обществения живот. Що се отнася до названието арии/харии, носено от някои народи в етнонимите им, напр. българи, тохари, маджари, авари, хазари и др., то очевидно е произлязло от египетското име Хар (Харзомтус, Харпократ), с варианти Херу или Хор (Хорос) на бога, който отгледал новосъздаде-
ните човеци като добър пастир, с много грижа и любов. В Тракия името Херу се е модифицирало в Хероса, т.е. трако-скитския херос, конника; в Средна Азия и и най-сетне славяните – под името Хорс.

    За съжаление климатът на Балканите не е осигурявал естествено мумифициране, затова днес тук археолозите намират запазени само скелетите и предимно неорганичните предмети. Ако не беше така, на обектите с тъмно-оцветена и глазурирана керамика щяха да бъдат откривани добре съхранени в облеклото им телата на земеделците-чернодрешковци (именците), а на обектите със светло-червена и боядисана в бяло керамика – на скотовъдците-белодрешковци (синдите).

    Ако сухият климат на Тарим ни предоставя такъв изключителен археологически лукс – напълно консервирани находки, – трябва да се възползваме от него в името на историческото знание като поставим точния въпрос, а именно: защо древните траки/индоевропейци са съблюдавали в продължение на хилядолетия определено поведение (празнично-фолклорна традиция) и външност (формено облекло)?

    Отговорът може да бъде само един. Спазване на божествения закон – сакралните норми, които техните създатели, учители и пастири са им завещали.

    В логиката на своя светоглед божествените учени-генетици, сътворявайки „работния народ“, са го диференцирали по трудово-професионален признак. На скотовъдеца, пасящ стадата по високопланинските ливади, т.е. близо до Небесно-слънчевия отец, те дали подходящ в случая образ – руса или червена коса и светли очи, и дори са го облекли според култовите правила в светла носия (основни цветове: бял, жълт,
светло-червен). Съответно земеделецът и рудокопачът – хтонични същества, които трябвало да навлизат в свещената плът на Земната майка (сн. 4), – били сътворени с тъмна коса и очи, а след успешния клонинг-експеримент са им предоставили тъмна носия (основни цветове: черен/кафяв, зелен/син, тъмно-червен).

2019 07 04 
Снимка 4. Плуг за дълбока оран, теглен от осем чифта биволи, върху прясно изорана нива на земеделско сдружение „Орач“ в землището на гр.  Бяла черква, обл. Велико Търново, Северна България, 1901 г. Освен тъмните носии, впечатляват черните калпаци, носени без изключение от мъжете и дори от малкото момченце (в средата на снимката).

    За отрасловото деление на племената в древността сведения са оставили някои от античните автори. През V в. пр.Хр. Херодот, например, е писал за народа меланхлайни, т.е. „чернодрешковци“, в Голяма Скития, съседи на царските скити:

    „18. Като премине човек Бористенес [Днепър – б. В.Й.], най-напред, като се започне от морето, е Хюлайя, от нея нагоре живеят скити земеделци, които елините ... наричат бористенити [к. В.Й.]... Тези скити земеделци обитават земите, които на изток се простират на три дни път до брега на реката, чието име е Пантикапес, а на север – до единайсет дни плаване нагоре по Бористенес...

    19. На изток от тези скити земеделци, като премине човек река Пантикапес, вече живеят скити номади (скотовъдци), които нито сеят нещо, нито орат...

    20. На отсрещния бряг на Герос се намират земите, наречени царски...; тук живеят най-храбрите и най-многобройни скити... Над царските скити на север живеят меланхлайните, друг народ, не скитски [очевидно тракийски – к. и б. В.Й.]...

    23. Чак до страната на тедиските всички земи, които изброих, представляват равнина с тлъста почва [к. В.Й.], а нататък земята е камениста и скалиста...“

    /Херодот. История, кн. IV, 18-23. – В изданието Херодот. История. Т. II. Кн. ІV-ІХ. Превод от старогръцки П. Димитров. С., Изд. НИ, 1990/.

    Меланхлайните, т.е. „чернодрешковците“, са отразени на картата на Хайнрих Киперт от 1864 г., наречена „Персийското царство и държавата на Александър Велики“ (сн. 5); разположени са северно от Евксински понт (Черно море), в наносните долини на притоците на реките Бористенес (Днепър) и Танаис (Дон).

 2019 07 05
 Снимка 5. Детайл от картата на Х. Киперт: меланхлайните имат за съседи андрофагите (т.е. „човекоядците“), царските скити и будините /пос. Атлас, с. 449, 450/.

     За плодородната земя на полуостров Херсонес Таврически (дн. Крим) и отлично развитото земеделие там във вековете пр.Хр. ще приведем отново разказ на античния географ Страбон (63 г. пр.Хр. – 23 г. сл.Хр.):

    „Но Херсонес, като се изключи планинският район, който се простира покрай морето до Теодосия [античен град-пристанище – б.В.Й.], е навсякъде равен и плодороден, а за производство на зърно е изключително благоприятен. Във всеки случай дава тридесетократна реколта, ако се оре с какъвто и да е инструмент. Хората от този район, заедно с живеещите в азиатските райони около Синдике [земя на племето синди, източно от Кимерийския босфор – б.В.Й.], плащали данък на Митридат [владетел на Боспорското царство в 46 г. пр.Хр.] от сто и осемдесет хиляди медимни [ок. 9 тона – б.В.Й.] и също така двеста таланта сребро [ок. 5 200 кг. сребро – б.В.Й.]. А в още по-ранни времена елините внасяли зърнените си запаси оттук, също както внасяли запасите си от солена риба от езерото [Меотида, дн. Азовско море – б.В.Й.]. Казват, че Леукон [цар на Боспор (~393~349 г. пр.Хр.), син на Сатир I – б.В.Й.] веднъж изпратил от Теодосия до Атина два милиона и сто хиляди медимни [ок. 105 000 тона – б.В.Й.]. Същите тези хора били наричани „георгой“ [„земеделци“ – б.В.Й.] буквално...“ /Страбон. География. Кн. VII, гл. IV, 6. – В: Поредица „Антични автори към изворите за Тракия и траките“..., с. 96-97/.

    През хилядолетията, едновременно с постепенното диференциране на прото-тракийския или индо-европейския суперетнос на отделни племена, се появили племенни различия във форменото облекло (носиите). Така например в днешна България, имаща не случайно твърде силна и консервативна традиция, защото се явява част от първородината на траките, етнографските изследвания определят шест основни вида носии, ползвани в съответните географски региони: северняшка, добруджанска, тракийска, родопска, пиринска, шопска, които, от своя страна също се подразделят на по няколко подвида.

    Трябва да подчертаем, че основното деление на тъмна и светла носия е оставало винаги запазено, според това дали съответният регион е равнинен и там се упражнява предимно земеделие, или е планински и там се упражнява предимно скотовъдство.

    Трябва, освен това, да поясним, че в дълбока древност чернодрешковците били наричани именци, на едно от имената Амон/Амин/Имен на бог Зевс-Амон, и също така вани – название, дошло от името Йови (Йован) на зооморфния му образ овен. Този бог посветил своите пасоми – именците – в тънкостите на земеделския отрасъл. Съответно белодрешковците получили името синди от шумерското име Нанар Син на Посейдон – учителя им в скотовъдния отрасъл. Другото име на белодрешковците било аси.

    В скандинавския епос “Сага за ингилингите", записан през ХІІ в. от Снуре Стюрлюсон на основата на стари родови хроники на крале и благородници, се разказва за живота на вожда Один през І-ІІ в. Той управлявал държавата на боговете аси – Осаландия:

    “Страната в Азия, на изток от Танаксвисл [р. Танаис или Дон – б.В.Й.], нарекли Осаландия или Осахайм, а главната крепост в нея – Осгард [град на асите – б.В.Й.]. Владетел на крепостта бил Один. В нея направили голям жертвеник. Според тогавашния обичай дванадесет върховни жреци извършвали жертвоприношенията и разрешавали споровете между хората. Наричали ги дротни [божества – б.В.Й.]." /Снуре Стюрлюсон. Саги за кралете на Севера. С., 2003, с. 23/.

    Около р. Ванаквисл, същата Танаквисл, била разположена земята на боговете вани – Ваналандия. В тази епоха Осаландия и Ваналандия били двете основни държави сред просторните земи на Големия Свитюд, по-известен като Скития Магна.

divide

    Съществувала е и друга йерархия във форменото облекло, предопределена от изискванията на древния мистериен култ към сътворението на био-физическото тяло – необходимият носител на душата, дарена от Небесния творец. Тази йерархия включва носия на свекъра, свекървата и сина, както и носия на тъста, тъщата и дъщерята /Юлия Боева. Богинята и рогатите глави. С., Изд."Пропелер", 2015, с. 4-17/.

    Символите върху носиите са всъщност идеограми на фалоса или утробата, на зачатието или раждането, на родината или божествената закрила. Те обикновено имат вида на жезъл, чаша, обикновена или стъпаловидна пирамида, триъгълник, ромб, квадрат, кръг и прочие геометрични фигури (сн. 6), понякога вписани неколкократно едни в други, за да образуват матричните образи на Шри-Янтра или Мандала.

    Названието Мандала (Манда-ал) означава: манда, менда или менада (ал) – „Богиня-майка“, „утроба“. А названието Шри-Янтра е словосъчетание от четири божествени имена: Шири/Сири = Дионис/Бакхус; Ян (Янус/Ianuarius/Янкул/Яньо/Еньо/Йенишер) = Зевс; Та-Ра = Атон-Ра (Уран-Кронос) или Тангра. Между другото втората морфема в термина Шри-Янтра кореспондира с българския хидроним Янтра, както и със слънчевия камък Янтарь (кехлибар).

 2019 07 06
 Снимка 6. Групова снимка на участници в събора в гр. Добрич през 1960 г. Невестите (бъдещите майки) носят престилки, върху които са изтъкани геометрични фигури; разбира се, преобладават триъгълникът и ромбът – древните утробни символи на Богинята-майка, често срещани върху нейните керамични фигурки от времето на неолита, халколита и бронзовата епоха.

    Изначалната пра-традиция е била следвана от всички индоевропейски племена, обаче повечето от тях, които още в дълбока древност са напуснали родината си на Балканите, са позабравили обичаите си в по-малка или по-голяма степен, заради промяната на културната среда. Племената, които останали в древна Тракия (Земята на козлите), са съхранили по-цялостно и отговорно традицията – този безценен културен реликт, – въпреки безброй чужди инвазии и етнически смесвания. Разбираме колко важна в случая е родната среда, а заслуга естествено е имала и респектната жреческа каста на бесите – кръвнитепотомци на божественото Свето семейство.

2. ПЪРВИТЕ ЗЕМЕДЕЛЦИ – „ЧЕРНОГЛАВИЯТ НАРОД“

     По отношение външността на членовете на земеделската каста и по-специално за тъмните коси на хората, обработващи земята, можем да приведем  месопотамски извори.

    Сътворението на човешката раса било предизвикано заради неотменна нужда от работна ръка, тъй като малобройната божествена раса не се справяла с трудоемките си задачи. Ето защо през XI хилядолетие пр.Хр. Съветът на боговете взел решение за създаване на нови същества – „лулу-амелу“, т.е. работници-помагачи, – „по наш образ и подобие“ /Битие, 1:26/. В прототипните шумерски текстове „Епос за сътворението“ и „Мит за добитъка и зърното“, от които по-късно е извлечено „Битие“, специално земеделците са наречени „черноглавия народ“:

“След като Ану, Енлил, Енки и Суд [Уран, Кронос, Япет и Рея – б.В.Й.]
черноглавия народ [к.В.Й.] създадоха,
растенията, които буйно растат на земята умножиха.
Четириноги животни изкусно създадоха
и в Е.ДИН [Един, т.е. Едем – б.В.Й.] ги пратиха."

    /по З. Сичин. Войните на боговете и хората. Превод Крум Бъчваров. С., 2003, с. 124/.

    От цитирания текст разбираме, че освен човешкото същество, божествените генетици са получили по изкуствен път специални растителни сортове и домашни животни, с цел изхранване. Това станало „в камерата за сътворение на боговете... в чистата могила“:

В онези дни
в камерата за сътворение на боговете,
в дома на извайването, в чистата могила,
лахар [„овца-коза“] и аншар [„зърно“ – б. и к.В.Й.] изящно бяха сътворени.
Домът беше пълен с храна за боговете.“
/пак там, с. 123/.

    Дори нещо повече. След преминаване изпитателния период на новите създания, водещият специалист на боговете Япет/Енки предложил на брат си Кронос/Енлил да усъвършенства селекционирания от него първоначален сорт зърно аншар (вероятно еднозърнестия лимец Triticum Monococcum) с чудодейната помощ на „чистата могила“ или също така “свещената могила" (Голямата пирамида в Египет). Трябвало да получат следващо поколение от първия животински вид лахар и подобрен сорт на „зърното, което се умножава“ (вероятно двузърнестия лимец Triticum Dicoccum Schrank):

“Тогава Енки рече на Енлил:
“Татко Енлил, стадата и зърното
възрадваха Свещената могила,
много се умножиха в Свещената могила.
Нека ние, Енки и Енлил, да заповядаме:
добитъкът и зърното, което се умножава,
нека създадем в Свещената могила [к.В.Й.]."
/пак там, с. 127/.

    Семената, предоставени от боговете, благодарение на усилния труд на хората, дали отличен резултат. Изобилието от разнообразна храна ощастливило всички, защото по-рано богове и хора гладували в суровите природни условия – „гладът беше жесток..., реките неразчистени..., растяха само бурени“:

“Семената, които поникнаха, дадоха на майката,
за зърното място намериха.
На работниците дадоха рало и ярем [к.В.Й.]...
Пастирят в кошарата изобилие носи;
девойката обилно зърно събира;
тя вдига глава на нивата:
изобилие от небето дошло е [к.В.Й.].
Добитъкът и зърното щастие носят.
Изобилие дарено е на събрания народ."
/пак там, с. 128/.

3. ТРАКИ И КОТРАГИ

    И така, връщаме се отново на въпроса за североизточните миграции на траките в периода VI-III хилядолетия пр.Хр. Дали те са запазили своя етноним, установявайки се по Северното Черноморие, Волга, Урал, Тарим и Байкал-Амур?

    Да, що се касае до едно от основните български племена, познато под името котраги или кутригури.

    В нашата статия „Етимология на хоронима Тракия“ /Горгони, кн. 2, 2018, с.7-21/ изследвахме свързаните названия Тракия и траки. Тук ще повторим накратко моментите, които ни интересуват в случая.

    Хоронимът Тракия произхожда от думата τραγoς (трагос), имаща значението „козел“, в множествено число τραγι или τραγoι (траги/трагой = „козли“), а без суфикса ос/и/ой – траг:

    Траг – Та-Ра-Г, т.е. „Та-Ра и Г[ея] [по канон: Тан-Г-Ра]“

    Същото важи и за етнонима траки = θρακoι (тракой/фракой) на народа, обитавал Тракия от времето на неолита:

    Трак – Та-Ра-К, т.е. „Та-Ра и Г[ея] [Тан-Г-Ра]“

    Посочените термини имат единна първична етимология, съвсем логично базирана, поради голямата ѝ древност, на троичното име на бога-отец Уран/Атон/Тан, богинята-майка Гея и техния син Кронос/Ра. И второ: траките съвсем резонно са козли (τραγι = траги), защото произхождат от бог Дионис/Бакх/Старият Пан – „Козела“. Народът носи името на своя родоначалник, в случая – името на този негов зооморфен образ.

    А нима сатрите, т.е. сатирите = σατυρoι (сатирой), имащи кози рога и крака, не са превъплъщения на козли? (сн. 7). Нима не са те актьорите в античната сатира? Именно гордото племе сатри, по думите на Херодот (~484~425 г.пр.Хр.), е обитавало и владяло планинския масив Pangeus mons (Пангей, дн.Родопи) – люпилнята на тракийския народ, – без да бъде победено от никой враг:

    “Сатрите, доколкото знам, не са били подчинени никога на никого и единствени от траките продължават да са и досега свободни; живеят високо в планините, които са покрити с всякакви гори и сняг, и са отлични войни. Те притежават прорицалището на Дионис; прорицалището се намира в най-високата част на планината [Пангей – б.В.Й.]; измежду сатрите с прорицанията в светилището се занимават бесите, жрица дава прорицанията точно както в Делфи – няма нищо по-различно." /Херодот. История, кн. VII, 111. – В изданието: Херодот. История. Т. II. Кн. ІV-ІХ. Превод от старогр. П. Димитров. С., Изд. НИ, 1990/.

 2019 07 07
 Снимка 7. Керамичен съд с изображение на фалически ритуал на опашати сатири, носещи маски. VI в. пр.Хр. АМ – гр. Лариса, ном Тесалия, Гърция. Фото автора.

    Според нас етнонимът на мигриралите на север в древността траки се е запазил с леко видоизменение: ка-траги или ко-траги, означаващо „синовете/потомците на Козела [Бакхус]“. Друга част от мигриралите траки, защото те се разслоили в новите си територии, предпочели по-известното име на своя бог-родоначалник – Бакхус – и техният етноним придобил формата балкхары (българи), а държавата им Балкхара /вж. подробно В. Йорданов. Произход на етнонима българи и на хоронима България. – В настоящата кн. 3 на списание „Горгони“/.

    Логично е да приемем, че първоначално мигриралите траки/траги („козли“) са променили етнонима си на катраги/котраги („потомци на козли [или: на Козела]“, а по-късно, при разделянето на народа на две части, етнонимът е придобил формите кутригури и утигури, или аналогичните кутии и утии, за които ще говорим по-долу.

    Прокопий Кесарийски, секретар на византийския пълководец Велизарий (VI в.) /История на войните, кн. IV, 4. – В: ГИБИ, т. II, 1958/, пише, че в древността хуните, наричани тогава кимерийци, имали цар със синове Утигур и Кутригур, които си поделили властта и назовали подведомствените им народи по своите имена.

    Етнонимът котраги/кутригури е бил ползван и във вековете след Христа. За българските племена дава сведения Теофан Изповедник (~758~818 г.):

    „... В това време [година 6171, т.е 679/680 – б.В.Й.] българският народ навлязъл в Тракия [т.е. в Мизия – б.В.Й.]. Тук е необходимо да се каже за древността на унновундо [уногундури – б.В.Й.], българите и котрагите [котраги или кутригури – к. и б.В.Й.]. По отвъдната страна на северните брегове на Евксинския понт [дн. Черно море – б.В.Й.], зад езерото, наричано Меотийско [дн. Азовско море – б.В.Й.], откъм океана през сарматската земя тече голямата река Ател [Итил, дн. р. Волга – б.В.Й.]... От посоченото езеро морето, подобно на река, се съединява с Евксинския понт при Кимерийския Боспор [дн. Керченския пролив – б.В.Й.], където ловят мурзулия и друга риба. На източните брегове на Меотийското езеро зад Фанагория освен евреите живеят много народи. Зад това езеро, над река Куфис, в която ловят българската риба ксист, се намира древна Велика България, и живеят съплеменните на българите котраги [к.В.Й.]...“

    /Летопись византийца Феофана. От Диоклетиана до царей Михаила и сына его Феофилакта. В переводе с греч. В.И.Оболенского и Ф.А.Терновского. С предисловием О.М.Бодянского. Москва, в Университетской типографии, на Страстном бульваре. 1884 г. Чтения в Императорском обществе истории и древностей российских при Московском университете, 1884, кн. 1-я. – http://krotov.info/acts/08/3/feofan_05.htm/.

    За българските племена през VII в. пише също така и Никифор (758-829 г.), патриарх на Константинопол от 806 до 815 г.:

    „Сега е нужно да се каже още и за така наричаните хуни и българи [к.В.Й.], за произхода и устройството им. Около Майотийското езеро [Меотида, дн. Азовско море – б.В.Й.], по реката Куфина [Куфис, дн. Кубан – б.В.Й.] била разположена от древността известната Велика България и така наричаните котраги, които са едноплеменни с тях [к.В.Й.]. По времето на Константин, който умрял на запад [Константин II (641-668 г.) – б.В.Й.], Куврат [622-665 г. – б.В.Й.], който бил господар на тези племена, умрял, като оставил петима сина, на които той завещал по никакъв начин да не разделят обиталищата си, за да могат с благоразположение един към друг да запазят това, що е под тяхна власт. Те пък, като малко ги било грижа за бащиното завещание, след кратко време се разделили един от друг и всеки от тях откъснал със себе си своята част от народа. Първият от тях син, наречен Ваян [Бат Баян (665~690 г.) – б.В.Й.], останал според заръката на баща си в земята на прадедите си чак досега; вторият, наричан Котраг [665~673 г. – б.В.Й.], преминал реката Танаис [Дон – б.В.Й.] и се заселил срещу него; четвъртият [Алцек – б.В.Й.] преминал през река Истър [Дунав – б.В.Й.] в Панония [историческа област в Средна Европа – б.В.Й.], която днес се намира под властта на аварите, като се заселил сред местните племена чрез подчиняване; петият [Кубер (665~705 г.] пък, като се установил в Равенския Пентаполис [античният гр. Равень на р. Брегалница, дн. гр. Щип, Македония], станал поданик на ромеите. Последният от тях, третият брат, на име Аспарух [665-701 г.], като преминал реките Данапър и Данастър [Днепър и Днестър – б.В.Й.], се заселил в местата около Истър, като заел една изключително удобна за заселване местност, наричана на техния език Онгъл, недостъпна и непревземаема за враговете...[следва разказ за победната битка на кан Аспарух над Константин IV Погонат (668-685 г.) и навлизането на българите в провинция Мизия].“ /Никифор, патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий. Превод от средногръцки Веселин Иванов. С., 1997, с. 49/.

    И така, след смъртта в 665 г. на канас ювиги Кубрат (в хрониката на Теофан името е Κροβάτου = Кробат), държавата Стара Велика България, както и българските племена, били разпределени между синовете му. На втория син се паднало племето котраги/кутригури. Вероятно принцът е получил името Котраг (по Теофан – Κότραγος) при възцаряването му над този народ. Към 668 г., заради надвисналата хазарска заплаха, младите канове, трима от братята – Баян, Котраг и Аспарух – предислоцирали племената си в старата държавна територия на Велика България, а другите двама – Алцек и Кубер – мигрирали на запад. Тогава кан Котраг изтеглил народа си на север по р. Волга, където основал Волжка България.

4. КОТРАГИ/КУТРИГУРИ ИЛИ КУТИИ/УТИИ В МЕЖДУРЕЧИЕТО

    Необходимо е да се знае, че миграциите не са имали направление само от Балканите към Азия. Имало също така и възвращенски групи, със смесен геном и променени в някаква степен култура и език. Една от тези обратни миграции минала по маршрута Средна Азия, през Балхара (Бактрия), платото Ариана и достигнала до планините Загрос (днешен западен Иран). Това се случило в края на XXII в. пр.Хр., а племенната група носела етнонима гутеи или кутии. Много скоро кутиите преодоляли армията на държавата Акад и завладяли почти цяла Месопотамия. Владичеството им продължило 91 години – от 2102 до 2011 г. пр.Хр., – през които се изредили 20 кутийски царе, единият впрочем с име Курум (Крум).

    След девет десетилетия търпимост обаче, акадците се окопитили, въстанали и без особена трудност разгромили кутийските военни сили, които, поради бездействие, били изпаднали в състояние на разложение. Изтласкани на север и преследвани от акадците, кутиите потърсили спасение на Кавказ, по Северното Черноморие и Прикаспието, където тогава се били заселили родствените им оногундури. /Лили Райчева. Писмени сведения за движението на племената кутии и техните наследници кутригурите. – В: Ави-тохол. Исторически сборник. Т. II, 2006, с. 99-108/.

    Любопитно е, че кутийската аристокрация (подобно на хунската такава) не отнела политическата власт, правата и собствеността на местната акадска аристокрация, а управлявала от дистанция, с нейното посредничество, като изисквала само част от данъците, които впрочем се наложило да бъдат чувствително увеличени. Очевидно жреците на кутиите са проявили уважение към държавността, администрацията и управляващата класа на Акад. Това непривично отношение на завоевател към завоюван може да намери обяснение чрез по-древната практика на пастирска власт на боговете над хората, изразяваща се в предоставяне на законов кодекс, нравствени норми и правила в общежитието; съдопроизводство; научно знание, обучение и възпитание; помощ при стопанско-икономически проблеми и пр.

    Предполага се, че езикът на кутиите (утиите) е спадал към едно от близките семейства – на кавказките или на тохарските езици. Ръкописи на тохарски език, северо-индийско писмо брахми и по-рядко манихейско писмо, от I хил. пр.Хр., са намерени в Таримската котловина – в градовете Турхан, Куча и Тумшук, разположени по пътя на коприната.

    Според изследването на Рауф Меликов „Към проблема за произхода и областта на обитаване на племето утии“, този народ е обитавал в древни времена днешен Южен Азербайджан, от Загорските планини и езерото Урмия до р. Аракс. Прогонени оттам, утиите се придвижили на север в Южен Кавказ, записани в урартските източници под името етиуни. Накрая се установили в областта Утия в Югоизточното Задкавказие, т.е. степите между Черно и Каспийско море, от р. Кура с център долината на р. Тертер, до р. Аракс. През VII в. пр.Хр., когато в региона се заселила скитската (или славянската? – В.Й.) група саки, станало обединение между тях и утиите (може би по причина, че те в древността са били родствени народи – В.Й.).

    В административното деление на ахеменидската държава утиите заемали 14-ти окръг, попадащ в сатрапия Мидия. Херодот /VII, 68/ пише, че бойни части на утиите, облечени в кози кожи, въоръжени с лъкове и ками, били включени в армията на Ксеркс по време на войната с Елада през 480 г. пр.Хр. Те били смятани за добри войни.

    Потомците им, съвременните удини твърдят, че са „авгани и по нация утийци“. (Племенното название „авгани“ ни отпраща към Афганистан (Афгани-стан) – „Страната на авганите“, т.е. древната Балхара. – В.Й.) /Рауф Меликов. Към проблема за произхода и областта на обитаване на племето утии. – В: www.letopisec.blog.bg/.

5. ПЛЕМЕННАТА ГРУПА МУРДАСИ (МОРДВА) И ПРОИЗЛЕЗЛИТЕ ОТ НЕЯ НАРОДИ

    Освен разгледаните дотук големи племенни съюзи котраги и меланхлайни („чернодрешковци“), можем да локализираме на север и други преселници от Тракия, например обединението на белодрешните скотовъдци синди. Макар че към I в. пр.Хр. Страбон (вж. цитата по-горе, в § 1) е регистрирал неголямо племе синди в земята Синдике на изток от Кимерийския босфор. Явно то се явява остатък (и носител на етнонима) от мощното древно племенно обединение на синдите, от което, в края на III до началото на I хил. пр.Хр., са произлезли индо-европейските народи, които с времето набрали мощ и завладяли цялата територия от Средна Азия и Индия до Западна Европа, както и на юг – Ариана, Анатолия, Месопотамия, Леванта, Египет и Елада, без да изоставят, разбира се, родна Тракия.

    Идентично название – Синтике – е имала земята на тракийското племе синти, находяща се в долината на р. Стримон (Струма), между планините Белес (Беласица) и Орбелос (Пирин), с главен град Хераклея Синтика. Съседи на синтите били медите, крестоните, одомантите и едоните (сн. 8). Проследявайки течението на реките Аксий (Вардар) и Стрюмон (Струма), Страбон пише, че те се спускали към морето от земята на агрианите през тази на медите и синтите, между бисалтите и одомантите. /Страбон. География, кн. VII, фрагмент 37/. Изглежда синтите са имали в Тракия второ обиталище, защото на друго място Страбон споменава: „Синтите, тракийско племе, обитават остров Лемнос; ... Омир ги нарича синтии...“ /пак там, фрагмент 45/.

    Разбира се, не само синтите са били скотовъдно племе в антична Тракия, но все пак те съхранили до това време древния първоначален етноним, характерен за отрасъла.

 2019 07 08
 Снимка 8. Карта на Югозападна Тракия и Македония през античността. ИМ – гр. Сандански.

    Да се върнем пак на първата миграция от Тракия към Волга и Урал. В един фрагмент от “Хунска история" на Кул Гали, съдържащ известие на Шамс Тебир за произхода на българите, е записано:

    “Преди 33 000 години предците на хоните [“синовете на слънцето", известни и като хуни – б. В.Й.] – именците – живели в Големия и Малкия Рум [Широка и Тясна Тракия – б. В.Й.], а народът на синдийците – на бреговете на Идел [р. Волга – б. В.Й.], тогава наричана Ура. След известно време на задружно съществуване синдийците се разделили на синдийци-ура и синдийци-мурдаси, които започнали да враждуват помежду си... Ура (урците) били нападнати от тюрките, но ги победили. Една част от тюрките избягала в Хин [Китай – б. В.Й.] и даже отвъд Чулманско море [в Северна Америка – б. В.Й.], друга отишла в Големия Рум... След известно време именците от района на река Кубрат [вер. общо име на Тигър и Ефрат, сливащи се в долното течение – б. В.Й.] и Големия Рум отишли на изток през Малкия Рум. Тюрките от Големия Рум отишли с тях
и станали наемници на именците от Малкия Рум, където получили прякора “тормен" (“бичи хора")... След това именците продължили на изток, търсейки места подобни на родината им и ги намерили в Хин [Китай – б. В.Й.]. Но част от именския род Дуло останала в Ура [Волга-Урал – б. В.Й.] и предложила на урците да опитат късмета си в изоставената от тях родина [Рум или Тракия – б. и к. В.Й.]. Урците на драго сърце се съгласили и отишли на юг, където се разделили на карасаклани [черни саки = черни скито-мизи – б. В.Й.], аксаклани [бели саки = бели скито-даки – б. В.Й.] или масгути [масагети = даки + мизи + скито-гети – б. В.Й.], кашанци [кушити – б. В.Й.], сабани, перси, азербайджанци и синдийци. Това преселение станало преди 11 000 години... След това от синдийците се отделили самарците [шумерите – б. В.Й.], които отишли най-далеч от всички и заели областта на река Кубрат [Тигър и Ефрат – б. В.Й.]. Тук те основали държавата Самар [Шумер – б. В.Й.]... Първият вожд на самарците бил Май или Мар, поради което неговите потомци се наричали Мардуан или Мардукан. Той живял 300 години и бил истински праведник, заради което след земната му смърт Тангра го пренесъл на осмото небе. Погребали го в седеметажна кула-гробница [зикурат – б. В.Й.]". /Бахши Иман. Джагфар тарихи..., с. 270/.

    В друг текст се казва, че Мар покорил примитивни племена (предците на арабите) от “Големи Рум" – Анатолия и Леванта, като последната област получила името Бал-и стан – “Господарска земя". Арабските вождове били задължени да допълнят печатите си със знака за покорство “J". /Джагфар тарихы. Сборник български летописи, 1680 г. Превод: Зент-Бурджан колобър [Иван Митев], с. 7. – В: http://www.voininatangra.org/modules/xfsection/article.php?articleid=99/.

     От горецитирания абзац на “Джагфар тарихи" разбираме, че прото-траките (прото-индоевропейците) – потомците на Гея и Уран, се разделили първоначално на две групи: имен, т.е. Амен/Амин/Амон – Зевс; и синд – Син-Д[еус], т.е. "Бог Син" (шумеро-акадския Нанар/Син, който е трако-гръцкия Посейдон). Преди 33 000 години (според нас през VІ хил. пр.Хр.) първата група, именците, живеели в Малкия Рум или Тракия, а втората, синдите – на бреговете на река Ура (Идел = Волга). Посочено е също, че именският род Дуло посъветвал синдите-ура да се върнат в „изоставената от тях родина“ (вж. курсива в горния цитат), следователно и те са дошли на Волга от Тракия.

    Последвали миграции. Синдите се разделили на урци и мурдаси, а умножилите се именци разширили своята държава на юг до Месопотамия включително, на север до владенията на синдите край Идел (Волга). Част от именците били пропуснати от урците и се преселили в Средна Азия, където облагородили Таримската долина, а ограждащите я планински вериги нарекли по етнонима си Имеон (дн. Памир, Алтай и Хиндокуш). В Далечния изток, по-точно Хин (Китай), именците обединили родствените им народи под общото название хуни и създали Хунската империя, известна в китайските източници като Сюнну. /Димитър Съсълов. Пътят на България. С., 2004, с. 27-83, 504-508 ; първо издание 1936 г./.

    Споменахме, следвайки текста, че част от именския род Дуло, след като прекарала известно време на Волга, се завърнала обратно на юг – в Тракия, увличайки болшинството от синдийците-ура, които предприели това преселване, уморени от борбите със синдийците-мурдаси. В Рум или Тракия именците и синдийците-ура заживели в мир и просперитет. С времето вървяло обединение между тях, но същевременно започнала и диференциация, обусловена от голямата територия, която те заемали. Постепенно се обособили отделни народи: кара-саклани (черни скито-мизи), ак-саклани (бели скито-даки) или масгути (даки + мизи + скито-гети), кашанци (кушити), сабани, азърбайджанци, синдийци (индийци), самарци (шумери) и перси. Според текста тази диференциация на индоевропейците била в силата си през ХІ хил. пр.Хр., а според нас – през IV-III-II хил. пр.Хр. Сетне от тези народи се отделили други, например: галидж (гали); садумци (скандинавци), наричани също алманци (алемани); фаранги (франки); анчийци/анти (“пограничници"); уруси или боили («бикове»: носели рогати шлемове).

   Урусите/боилите са всъщност жреческо-войнска каста с древно-тракийски произход, която преди Христа управлява държавните образувания в Азия, а във вековете след Христа нейн клон битува край Азовско море и ръководи местните държавни образувания: Идел (I-II в.); Хунски каганат (II-V в.), Оногурия (V-VI в.); Аварски каганат (VI-VIII в.); Стара Велика България (VII в.), Дулоба (VII в.), Черна България (VII-IX в.); Волжка България (VII-XV в.), Хазарски каганат (VII-XVI в.), Киевска Рус (X-XVI в.); Руско княжество и царство (след XVI в.). /Джагфар тарихи, с. 14-19, 303-337/.

    В електронна версия на “Джагфар тарихи", съдържаща текстове, невключени в издадената книга “Джагфар тарихи", са изброени и народите, произлезли от синдийците-мурдаси: улагци (власи), алманци (германи), артанци, улчийци (тракийските племена кробизи, уздицени, гети и даки), тирци (или румци – общия етноним на траките южно от Балкана, вкл. в Мала Азия и Елада). /Джагфар тарихы. Сборник български летописи. Превод: Зент-Бурджан колобър [Иван Митев], с. 2, 11, 13-15, 18-20, 38. – В: http://www.voininatangra.org/modules/xfsection/print.php?articleid=175/.

    Впрочем, следвайки нашата тема, можем да поясним етимологията на етнонима мурдаси, като ползваме книгата на Елена Блаватска за малкото свещено племе тода „Индийските магьосници от Сините планини“. Тодите не се занимавали със земеделие, били типични скотовъдци. Отглеждали стада исполински биволи от древна порода по прекрасните пасища на планинската верига Нилгири („Сините планини“). При изтощаването на едно пасище, стадата се премествали на следващо. За целта тодите имали десетки такива, на които всяко пастирско семейство разполагало с конусовидна каменна къща – мурта, – а къщите образували село (махала), също наричана мурта. Тези села служели за временно обитание, докато биволите опасат ливадата и дойде време стадото да се премести на следващо пасище. Всяко село разполагало с тирири, храм-обор за нощуване на свещените биволи и крави, в който се извършвали тайни мистерийни ритуали на хора и животни, свързани с миене, доене и други действия, които могат само да се предполагат. /Елена Блаватска. Индийските магьосници от Сините планини. Те съществуват и днес. С., Изд. "Астрала", 1993, с. 83, 84; първо издание 1882 г./

    Названието мурта, Мур-Та, Мор-Ат, означава на свещения език «светът на Мора», тоест на славянската богиня Мора, тракийската Лизианаса, египетската Мемфида, индийската Кали (вж. по-долу), почитана като богиня-майка от всички индоевропейци. Самата конусовидна форма на каменната мурта е рефлексия на много разпространения женски сакрален символ на чашата: когато е поставена с върха на конуса нагоре при муртата, юртата, вигвама, кургана, могилата, пирамидата, калпака, шапката на вавилонски маг, тракийската гугла (реципрочно шлем), египетската корона и пр., тя служи за раждане/прераждане на духовните същности; а когато е с върха на конуса надолу при вулкана, амфитеатъра, герана, кладенеца, извора, кръщелния купел, амфората, кратера, рога, ритона, чашата за вино – на физическите същности.

    Гореспоменатото изселване довело до силно разреждане на многолюдното племенно обединение на мурдасите, но все пак част от тях останала в древната си земя – долината на р. Ока. През II и I хил. пр.Хр. те съществували и се местели в региона под имената сармати, аорси, аскари („лъвове“). Етнонимът сармати, Сар-Мати, означава буквално „цар[ица]-майка“. По бреговете на Ока, около гр. Рязан, са открити градове, светилища и могили. Богатите погребения съдържат освен красивите предмети на местното изкуство и вносни (трофейни) артефакти от Египет, Рим и Византия, тъй като добър бизнес за сарматите било наемничеството. Аристокрацията формирала военни отряди – оксиарии, – които, прочути с бойните си умения и наемани от чужди императори, са оставили следи от присъствие дори на Британските острови. В един от обектите край Рязан е намерена колективна находка от 75 меча, изработени в местна работилница по технологията на т.нар. дамаска стомана (намерени са суровина, заготовки и др.).

    Интересни са погребенията на жени-войни в удобно облекло, оръжия и украшения. Проличава матриархалният култ към племенната майка, на която е служело цяло съсловие от жрици и с която са се съобразявали племенните вождове, а това е аргумент в полза на посочените от нас значения на етнонимите мурдаси и сармати.

    В края на § 1 цитирахме откъс от скандинавския епос „Сага за ингилингите“ относно местонахождението на първото царство на Один и асите – Осаландия, със столица Осгард. В текста е посочено, че асите обитавали територията източно от р. Дон: “Страната в Азия, на изток от Танаксвисл [р. Танаис, дн. Дон – б. В.Й.], нарекли Осаландия [земя на асите – б. В.Й.] или Осахайм, а главната крепост в нея – Осгард [град на асите – б. В.Й.]. Владетел на крепостта бил Один.“ /Снуре Стюрлюсон. Саги за кралете на Севера. Прев. от норвежки език Румяна Сиромахова. С., ВИ, 2003, с. 23/.

    Източно от р. Дон са левите му притоци, както и десните притоци на р. Волга, единият от които е именно р. Ока, втори по големина след Кама. А това именно е земята на сарматите. Етническото название аси вероятно е свързано с това на професионалните войни окси или оксиарии.

    Инвазията на Рим в Дакия и победите там на император Траян в началото на II в. принудили Один да предприеме миграция в посока запад към „Саксландия“ (Саксония), където се укрепил на остров „Одинсьой“ (дн. Одензее), на крайбрежието на Северно море (дн. в Дания). Оттам, по-късно, той изпратил жрицата Фрьоя, начело на бойни отряди, за да овладее „Скандза“, днес Скандинавския полуостров. В епоса има и други данни за участието на благородни жени в управлението на асите след времето на Один, а подобно отношение е имало и към жените при сарматите. /пак там, с. 25/.

    Следователно и асите на Один – предците на норманите, наричани също викинги, – се оказват едно от племената, отлъчили се от племенното обединение на сарматите, които се явявали в по-древно време част от по-голямото обединение на мурдасите, което пък на свой ред в още по-древно време се явявало част от първоначалните скотовъдци – синдите.

    Готският/гетският историк Йордан (VI в.) нарича сарматите морденс, твърдейки, че те и техните съседи са били победени от готския крал Ерманарих (350-376 г.): „... Ерманарих, най-благородният от Амалите... е покорил много от най-войнствените северни племена [к. В.Й.] и ги заставил да се подчинят на неговите закони. Немалко древни писатели са го сравнявали по достойнство с Александър Велики. Той е покорил племената: голтескити, тиуди, инаункси, васинабронки, меренс, морденс [к. В.Й.], имнискари, роги, тадзанс, атаул, навего, бубегени, колди.“ /Йордан. О происхождении и деяниях гетов. Getica. М., 2001, § 116, 117. – Електронна публикация: http://www.krotov.info/acts/06/iordan/iordan01.html  Названието морденс очевидно е старогерманска транскрипция на древния славянски етноним мурдаси.

    Арабският географ Ибн Хаукал (Х в.) нарича земята на този народ „Арсания“, а столицата им „Арса“ (Рязан) и казва, че арабски търговци купували оттук качествено оръжие, олово, кожи от лисица и собол (самур). През 960-980 г. Арсания влизала в състава на Киевска Рус, заедно с „Куява“ (Киев) и Славия. /Абу-Л-Касым Ибн Хаукаль. Книга путей и стран, 1.6.2.14. Перевод Т.М.Калининой. – В: Средневековые исторические источники Востока и Запада. Т. III. Восточные источники. М, 2009, с. 397, 398; електронна версия: http://vostlit.info/Texts/rus9/Haukal/text5.phtml?id=9400/.

    Но преди това, през VII в., в рамките на Стара Велика България, плодородният юг бил обитаван от земеделските племена, а степният север и североизток – от скотовъдните. Около 665 г. починал великият кан Кубрат и неговата империя е поделена между синовете му. /вж. цитата в края на § 3 от текста на Никифор, патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий/.

    Югът, който останал под властта на кан Бат Баян и неговите потомци, получил названието Черна България, съответно северът на кан Котраг и потомците му – Волжка или Бяла България. В българския летописен свод „Джагфар тарихи“ последното царство е наречено Ак Булгар Йорти („Бяла българска държава“) /Бахши Иман. Джагфар тарихи /Историята на Джагфар/. Свитък от булгарски летописи. 1680 година. Под ред. на проф. А. Пантев. С., 2005, с. 303/.

    В края на IX в. възникнала Киевска Рус, която към края на Х в., при канас/къняз Светослав, син на Игор и Олга, укрепнала и присъединила съседните княжества. Това държавно-племенно обединение унаследило старите български традиции, включително и названието „черна“. Така хоронимът Черна България е трансформиран в Черна Рус. Тук няма нищо странно, защото, както малките княжества, така и създаваните от тях големи обединения, са били управлявани винаги от представители на българската жреческо-войнска каста, наричани понякога буили, а друг път – урус/рус. И в двата случая значението е „бикове“, свързано с носените от военното съсловие шлемове с бичи рога. /вж. В. Йорданов. Генеалогия богов в славяно-болгарском пантеоне, в § 4. Болгарские буилы: таурус, урус, русь. – сп. „Горгони“, кн. 1, 2016, с. 111-147/.

    На север през XIII в., по време на монголското господство над Волжка или Бяла България, на нейната територия възникнало Московското княжество, по-късно Велико Московско княжество. От средата на XVI в., върху руините на Волжка България, Иван IV Грозни – велик княз на Москва (1533-1547 г.) и първи цар на Русия (1547-1584 г.), – успял да отхвърли монголите, обединил съществуващите тогава северни княжества (Владимиро-Суздалско, Тверско, Рязанско, Муромско, Ростовско и Новгород) в Московско царство, наричано също Руско царство (Рус = Русия). Именно Русия наследила синонимното териториално название Бяла Рус. Българите наричали русите ак-балинци – „бели великоруси“ /Бахши Иман, пос. съч., с. 303/.

    Споменахме, че самоназванието мордва, както и по-старото мурдаси, произхождат от древно-славянското име Мора на богинята, която траките познавали като Лизианаса – дъщеря на Хадес и съпруга на Дионис/Бакхус, египтяните като Мемфида – дъщеря на Сет и съпруга на Хор, а индийците като Кали – съпруга на Шива/Суря. Мора (Смърт) бил негативният аспект на тази богиня, а Жива (Живот) или Даня (Даваща) – позитивният, в съюз с Дажбог (Дионис/Хор). Тази божествена двойка, управляваща циклите на времето, се явявала всеобщ родоначалник – отец-майка – на древните прототраки или индоевропейци и на произлезлите от тях народи.

    Земите, владяни от мордва след Х в. (в предишно време обединението мурдаси и същото, под другото му име сармати е държало много по-голяма територия), днес са включени в Република Мордовия, Приволжки федерален окръг, Волго-Вятски икономически район на Руската федерация.

 divide

    И така, да обобщим сведенията за гореспоменатите индоевропейски народи:

    Именци – първоначалното земеделско съсловие на прототраките, от което произхождат народите, занимаващи се със земеделие в Тракия, Анатолия, Египет, Месопотамия, и на север в долините на реките Днепър, Дон, Волга, както и в Средна Азия. Земеделските народи са уседнали устойчиво и прибягвали до миграции в най-краен случай: при продължителна негативна промяна в климата (суша или студ); при ожесточена агресия срещу тях с цел геноцид. Освен това, в условията на постоянен демографски бум, винаги има недостиг на плодородни земи с добри водни запаси.

    Синди – първоначалното скотовъдно съсловие на прототраките, чиято племенна диференциация вече коментирахме. В древността, за разлика от именските племена, синдските племена били номади – постоянно се движели поради необходимостта от свежа паша за стадата домашни животни, предимно в предпланините и планините.

    Българи – част от именците, която образувала в Средна Азия обособена народност със своя държава. В продължение на хилядолетия древната българска държава била ръководена от жреческата каста на боилите и от кановете от династията Дуло.

    Кара-саклани (черни скити) – скито-тракийското племе мизи-гети (масагети).

    Ак-саклани (бели скити) или масгути/масагети – етно-смес от даки, мизи и скито- гети.

    Кашанци – кашани или кушити? Кашан – град и област във Волжка България. Улаг-Кашан било също така ранно-средновековното название на Молдова.

    Сабани – от тежкия плуг "сабан" – “орачи", наричани още баджанаци. Клон на масгутите, управляван от българския кан Газан. След кампания в Средна Азия – Седморечието (р. Сър-Даря) – тези масгути се слели с тамшните хони (българи) и създали племето сабани. Част от сабаните се обединили с куманите (половците или кипчаците) и образували през ІІІ-ІV в. в Севернодунавската равнина етноса улагци (власи), т.е. днешните румънци.

    Хазари, азари или азери – съвременните азербайджанци.

    Перси – в етно-смес с араби = съвременните иранци.

    Синдийци – предци на съвременните индийци, както и на други народи.

    Самарци или шумери – в етно-смес с араби, съвременните иракци.

    Половци, кумани или кипчаци – произхождат от Западна Азия, където западните киркизи се слели с част от скитите. Военни съюзници на българите. През ІІІ-ІV в. в Севернодунавската равнина, те, заедно със сабаните, се смесили с даките и дали племето улагци, по-късно власи; т.е. днешните румънци.

    Башкорти/себери/угри/маджари – родина им е Средна Азия, където част от масгутите се сродили с племето урмийци. Потомците им възприели урмийския език. Съюзници на българите, заедно с които слезли на Дунава; това са съвр. унгарци.

    Сърби или серби – смес от българи и тюрки, осъществена на р. Сър-Даря.

    Садумци/алманци/ингилинги/викинги/нормани и пр. – „скандинавци“ (от Садум – Скандинавски полуостров), прадеди на шведи, норвежци, германци, холандци, англи, сакси и др.

    Фаранги – предците на средновековните франки, които пък се явяват предци на част от съвременните германци и съвременните французи.

    Галидж или гали – част от голямото племенно обединение хети-гети-келти, която част се смесила с други племена в областта Галатея, Анатолия, и по-късно в областта Галиция, днешна Украйна. През I хил. пр.Хр. мигрирали в Западна Европа, където през I в. пр.Хр. са покорени от Рим и земите им влизат в провинция Галия. Галите са един от етносите, формирали съвременните французи (етнонимът произлиза от франките). Етнонимът гали произлиза от Гала, Галица, сакрално име на птичата ипостаза – враната – на богиня Хестия, Великата майка на посоченото голямо племенно обединение. Велик отец на хетите/гетите бил съпругът на Хестия – Хелиос (мъжката врана), – почитан от тях под името ΜEΓΑΣ ΘEΟΣ О∆ΙΙΣΣΙΤΩΝ („Великият бог на одеситите“). Посочените имена са отразени в топонимията: гр. Варна („врана“) и античната област Варна (Източна Долна Мизия); гр. Каварна; планината Вранча; гр. Вarna (Барна), на западното атлантическо крайбрежие на Ирландия; градовете Одесос и Одеса („отеца“).

    Артанци – наричани още балти, съвременните латвийци и литовци.

    Улчийци – от ул = „улей“, „речна долина“; траките (мизи-гетите) от Дунавската равнина, асимилирани от родствените им българи през VІІ-Х в.

    Тирци/румци – тракийските племена в Мала Азия и Тракия, образували през ІV в. народа на Византия, днес разделен между държавите България, Гърция и Турция.

    Саклани – онази част от племената скити и мизи, които са пребивавали в Месопотамия, Северен Левант и Анатолия, където се смесили с част от хетите (гетите) и образували народа масагети. В средата на ІІ хил. пр.Хр. се завърнали в Югоизточна Европа, където заели Мизия, Дакия и на север поречията на реките Днестър, Днепър и Дон. През VІІ-ІХ в. обитавали западните предели на Стара Велика България, а от Х в. част от тях предпочела древния етноним уруси, извеждайки родословието си от българския кан Айдар Урус от рода Дуло, баща на кан Лачин (Рюрик). Това бил народът на Киевска Рус (дн. Украйна). Производни названия Сакланска степ = Скития; Саклан дингезе = Черно море.

    Анчийци или анти – друга част от скито-мизите, която в Месопотамия се е съчетала с местно племе. През ІІ-I хил. пр.Хр. придружили родствените масагети в миграциите им към Североизточна Европа. След Христа, в пределите на Скития, антите, заедно с местните племена, били включени последователно в държавните обединения на скити, хуни, авари, българи и хазари. През VII-IX в. кановете на Велика, Черна и Волжка България им възлагали пограничната охрана. След Х-ХІІ в., в съюз с останалите тук български, славянски, хазарски, монголски и други племена, антите участвали в образуването на днешната руска народност.

6. КАРТОГРАФСКИ ДАННИ ЗА БЪЛГАРСКИ И ДРУГИ ИНДОЕВРОПЕЙСКИ ПЛЕМЕНА В СРЕДНА АЗИЯ, КАВКАЗ И СЕВЕРНОТО ЧЕРНОМОРИЕ

     В “Атлас на древния свят", съставен на основата на антични карти от Хайнрих Киперт през 1864 г., ценна за нас е картата “Персийското царство и държавата на Александър Велики", на която е фиксирана географско-политическата ситуация през V-І в. пр.Хр (сн. 9). На тази карта в зоната на днешните Северен Афганистан и Памир е посочена “Bactria", т.е. Балкхара, със столица Балкх/Balck, като са отбелязани и другите топоними Zariaspa и Bactra, а южно от нея – град “Aornus", т.е. Варна. По това време българската държава е с по-ограничена територия в сравнение с предишните векове.

 2019 07 09
 Снимка 9. Детайл от историческата карта на Х. Киперт „Персийското царство и държавата на Александър Велики“ /пос. Атлас, с. 449, 450/.

    В планинската зона на изток от Бактрия са указани племената “Tochari" (т.е. „петльовци“), “Pii", “Dardae", “Byltae". От народа билти (Byltae), или балти, е останало едно от съвременните имена на този край – Балтистан.

    На север от Бактрия Х. Киперт е отбелязал народите “Horasmii", “Sogdi", “Dahae", “Massagetae"; на запад – “Parthi", “Aria"; на юг – “Sattagydae", “Gandarii", “Arachosia", “Pactyes". Изброяваме съседните племена, защото в предишните векове те са влизали в състава на населението на Бактрия/Балхара. Вътре в нея, и то по североизточната ѝ граница, Киперт е поставил единствено племето “Paraetacene".

    Относно споменатите средно-азиатски масагети предполагам, че са мигрирал контингент от голямото племенно обединение на мизите и гетите, образувано през I хилядолетие пр.Хр. в просторите на Мизия и Дакия. По този въпрос пише Страбон:

    „... Езикът на даките е същият като езикът на гетите. Сред елините обаче гетите са по-известни, защото преселванията, които правят от двете страни на Истър са непрекъснати и защото са смесени с траките и мизите...“ /Страбон. География. Кн. VII, гл. III, 13. – В: Поредица „Антични автори към изворите за Тракия и траките“..., с. 87/.

    Картографът правилно не е вписал в своята карта главния народ на Бактрия/Балхара – бактри/балхи/балхари, защото, както споменахме, през І век, а може би и по-рано, този народ вече не е бил там, а на запад, отвъд планината Кавказ. На северния ѝ склон той е отбелязал народа “Utii", познат от други източници като кутии. Според нас зад този етноним се крият две български орди – кутригури и утигури, съставляващи втория и третия дял от българското войнско съсловие. През следващите векове ги виждаме все в тази стратегическа зона – най-удобния път от Азия към Европа, настанени там от управляващите български канове, за да спират нашествията на тюрки, авари и хазари.

    Във вековете след Христа Царството на българите „Royaume des Bulgares“ и включените в него племена Onogores, Kutrigures, Utigures, са разположени по- на запад, в зоната на Северното Черноморие и Азовско море, което е регистрирано на картата на Конрад Малте-Брун от 1812 г. (сн. 10).

 2019 07 10
 Снимка 10. “Царството на Българите" през V и VІ в. северно от Черно и Азовско море на карта на Конрад Малте-Брун от 1812 г. Отбелязани са основните български племена: оногури (хуногундури), кутригури и утигури. /пос. Атлас, с. 477, 478/.

    По темата твърде информативна е и „Карта по обща история“ на Мишел Пико от 1763 г. Поместена е в статията ми „Произход на етнонима българи и на хоронима България“ – в настоящата книжка на списание „Горгони“.