ДРЕВНИ БЪЛГАРСКИ ПРИЧЕСКИ

Второ допълнено изследване от 2019 г. на първата публикация от 2011 г.

Д-р Владимир Христов

     Според хрониките, достигнали до нас, само владетелят на българите се ползвал с привилегията да има дълга коса, а членовете на аристокрацията бръснели глава до темето и пускали дълга коса сплетена на три плитки. Обикновените хора и войни бръснели цялата глава или оставяли кичур-плитка на върха на темето, т. нар. „чомбас”, „чембас“, „чуб”, „кика”. Едно от малкото археологически свидетелства за тази прическа представлява мраморно изображение на български велможа, с ниско подстригана коса и плитка, спусната на рамото му. Отнесеният към VIII-IX в. барелеф (прил. 1) бил запазен в личната сбирка на цар Фердинанд І Български, която понастоящем се намира в Археологическия музей на гр. Варна.

(Приложение 1. Българският велможа)

     Геза Фехер – един от изследователите на българската култура, изтъква, че „...главите на маджарите и прабългарите били бръснати отпред, а отзаде оставяли косите си плетени в три перчени..., князете им като знак на благородство оставяли косите си напълно”. Този вид мъжка прическа, с ниско остригана или бръсната коса и дълги коси на гърба, сплетени или усукани на масури, се  наблюдава и в изображенията на т. нар. каменни баби от с. Енджекьой, Шу-наблюдава и в изображенията на т. нар. каменни баби от с. Енджекьой, Шуменско (Фехер 1926: 96-97).

     Йордан Вълчев в своето проучване „Две изречения на Иисус Христос”стига до извода, че мъжката прическа перчин е носена в древността от нееврейските народи и вижда в скулптурно изображение на добрия пастир от IIIв., находящо се в Латеранския музей в Рим – Иисус Христос със спускаща сеплитка, положена на дясното му рамо (Вълчев 1998: 65).

     Но най-старото намерено досега изображение на чембас е това на скулптурата с обръсната глава и плитка от неолитното селище в Невали Чори,Анатолия, намиращо се на р. Ефрат в днешна Югоизточна Турция, с датировка X-IX хил. пр.Хр. (прил. 2)

(Приложение 2. Скулптурата от Невали Чори, Анатолия – на обръсната глава с плитка отзад, която вероятно е на местен жрец.)

      Този вид прическа обаче се оказва отличителна черта и за легендарното пределинско (негръцко) население на Южните Балкани – пеласгите.

      Древногръцкият историк Плутарх отбелязва през I век, че това е обичай на абанти (пеласгийско племе) и на мизи (тракийци). От Омир и Страбон знаем, че Минойски Крит е бил обитаван от пеласги, които дори са наречени богоравни. Благодарение на оцелелите фрески от бронзовата епоха, разбираме как са изглеждали пеласгите (белазги – белги), чиито млади аристократи носят кичури – по един вляво и дясно, или до три-четири, в зависимост от сана и годините си (прил. 3 а, б, в).

	(Приложение 3 а, б. Минойски фрески от остров Санторини/Тера, XVII в. пр.Хр. Възст. R. van Zandt.)	(Приложение 3 в. Минойски боксьори. Град Акротири на остров Санторини/Тера. By Marsyas (2007).)

     Интересно сведение ни дава Омир. От него се разбира, че с такива прически са тракийските царе, които дошли на помощ на обсадената Троя. В “Илиада”, 4 песен, с. 517-538, има интересно описание за вожда на траките Пейрой, от района на град Енос: „...Но той не му свали въоръжението, понеже Пейрой беше обкръжен от другарите си траки, с перчеми на върха на главата, които държаха дълги копия в ръце.”

     Бръсненето на главата и оставянето на кика не е типичен за гърците обичай, а нещо, което траките и принадлежащите на тяхната общност пеласги практикували. Плутарх разказва за особената прическа на Тезей и дава разяснение защо траките абанти и мизи бръснат част от косата си, а друга част оставят да расте свободно /Plut.Thes. 5.1/.

     Като основател на Атина, Тезей дълго време бил считан за грък, но тези, които са чели Плутарх внимателно, знаят за трако-пеласгийския произход на героя. Според античния автор по майчина линия Тезей произлизал от рода на фригиеца Пелопс, а по бащина принадлежал на Ерехтей и коренното население на страната – пеласгите, или първородните деца на земята, както се изразява Плутарх /Plut.Thes. 3.1/.

     В началото на ХХ век в Германия излизат няколко книги, засягащи културата на старата елинска цивилизация. Авторите Фриц Баумгартен, Франц Поланд и Рихард публикуват красиви, но слабо познати дотогава изображения на статуи, фрески и др. шедьоври на античното изкуство. Между уникалните скулптури има и такива на Ахил Пелеев, на които древният герой е изобразен с кика (прил. 4).

Приложение 4. Ахил, син на Пелей.

      Също така на бронзов съд от II-III век, изложен в археологическия музей в град Кюстендил, има бойна сцена с тракийски бойци на панкратион (съчетание между бокс и борба), които също са с характерната древна българска прическа с бръсната глава и кичур (прил. 5 а, б, в).

Прокопий Кесарийски е описал в средата на VI век облеклото и модата на венетите в Константинопол през управлението на император Юстиниан. Дивите венети, които формирали „синята партия”, не се бръснели или подстригвали както представителите на другата – „зелената партия”.

“А те не си пипат мустаците – мърмори Прокопий, – или брадите изобщо, а ги оставят винаги да израстват много дълги, като на персите. Но косите на главите си те режат отпред до към темето, оставяйки една част отзад да виси доста дълга, както е при масагетите. Всъщност, по тази причина на това му се вика хунска мода.”

Облеклото на тази “агитка” обижда „префинения” вкус на византийския писател, който се оплаква, че “техните плащове и гащи и особено обувките им, по име и мода, също мязат на… хунски”.

Струва си да се прочете цялото описание на венетското облекло от Прокопий:

„Ръкавите на техните ризи се пристягат близо до китките, казва той, като оттам до рамото постепенно се разширяват и нагъват неимоверно. И всеки път като ръкомахат, докато подвикват в театрите и на хиподрумите, или докато нахъсват своите за победа по своя обичай, тази част от тяхното облекло се набира нагоре, което кара глупците да мислят, че телата им са много внушителни и яки и че затова се обличат в такива дрехи. Но те не забелязват, че широката кройка и неизпълнените дрехи показват повече мършавината, а не силата на техните тела.”

Дали хуните са носили такива дрехи в първоначалната си родина, ще оставим отворен въпроса. Все пак всеки, който е виждал украински ризи, лесно ще ги разпознае в описанието на Прокопий.

Сведение за характерната прическа на българите е дал и Лиупранд, лангорбандски летописец от IX в. Той пише за облеклото и прическата на българските пратеници при византийския император, които носели прически по „аварската мода”. Според Лъв Дякон (X век) тази прическа е била считана за символ на аристократизъм.

Всъщност след краха на Хунския племенен съюз, от средата на V до началото на VII в. аварите са тези, които доминират над севернотракийските племена оттатък р. Дунав. Когато по-късно аварската хегемония приключила, българите били тези, които се въздигнали и „взели под своя закрила“ родствените си авари. И хроникьорите започнали вече да наричат нападенията над Ромейската империя български и склавински, а воюващите срещу Константинопол – българи и склавини. По-късно, чак през XVIII-XIX в. тези склавини (склабои) ще бъдат прекръстени от гилдията на историците на „славяни“. Най-известния аварски вожд се е казвал Баян. Но това българско име, Баян/Боян, е известно още от времето на християнските гонения в Охридско по времето на Максимин Тракиеца (235–238 г.).

В „Монемвасийската хроника“ (~990 г.), описваща завладяването на Пелопонес от аварите, българите и славяните, четем :

„Aварите били по род хунски и български народ. Те имали коси дълги, привързани с панделки и сплетени, а останалата им носия наподобявала носията на другите хуни“.

3131РАЗДЕЛ "МИТОЛОГИЯ"КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИЕ БИЛАБЪЛГАРСКАТА ВЛАДЕТЕЛСКА ТИТЛА?Валентин ЙордановВече сме разглеждали етимологията и значението на титлата канас ювиги(вж. В. Йорданов. Сакралните знаци и имена на българските канове отдинастията Дуло. – сп. Горгони, кн. 3, 2019, с. 102-126; Същият. Генеалогияна българските канове от Баламбер до Кубрат и Кий 340-668 г. С., Изд. „Хе-лиопол“, 2023, с. 3-25, 39; Същият. Символи и знаци от древността. С., Изд.„Асеневци“, 2023, с. 3-172).За съжаление упорито продължава употребата от специалисти и от про-заици на неправилната форма кана сюбиги. Ето защо се налага отново, це-ленасочено и нарочно да обърнем внимание на този въпрос.1. ТИТЛАТА В НАДПИСИТЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ:НЕЙНАТА СТРУКТУРА И ТЪЛКУВАНЕ В ИСТОРИОГРАФИЯТА.Проблемът е възникнал поради това, че в надписите словоредът е слят,думите не са отделени (сн. 1-5). Това не винаги, но понякога води до греш-ки при разчитането. Така е станало в този случай. Грешката е допусната отнашия виден филолог и историк Веселин Бешевлиев, завършил с доктораткласическа филология в Германия, автор на много публикации на българскии немски език, дългогодишен преподавател в Софийския университет. Ученс изключителни приноси в издирването, копирането, превода, тълкуването иобнародването на оцелелите български палеографски паметници.За жалост и най-добрите могат да сгрешат в определено разчитане, кактое станало при тълкуването на българската титла от В. Бешевлиев.А каква е позицията на другите изследователи по въпроса?I. Братята Карел и Херменгилд Шкорпил са разделили правилно термините,съставящи титлата в надписите на Омуртаг, Маламир, Пресиян, а именно:Канас Ювиги. /Североизточна България в географическо и археологиче-ско отношение. От К. и Х. Шкорпил. С., Държавна печатница, 1892, с. 36/.II. След тях по същия начин го е сторил видният ни учен Ганчо Ценов /Праоте-чеството и праезикът на българите. Историко-филологичeски издирвания32ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВвъз основа на първоизточници. От д-р Ганчо Ценов. С., 1907, с. 147; Бъл-гарите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. От д-рГанчо Ценов. С., Печатница „Военен журнал“, 1908, с. 81-83/.III. Доайенът на българската историческа наука в началото на ХХ век ВасилЗлатарски е разчeл титулната формула и името в началото на няколконадписа по следния начин:1. Начало на мемориален надпис на Омуртаг, посветен на „Корсис ко-панос, от моите хранени люде“: „Κανας υβηγη Ωμουρταγ…“ Превод напроф. В. Златарски: „Великият хан Омуртаг“. /В. Н. Златарски. Историяна българската държава през средните векове. Том I. Първо българ-ско царство. Част I. Епоха на хуно-българското надмощие (679-852). С.,Изд. на БАН, 1918, с. 307/.Снимки 1 и 2. Надпис (с факсимиле) на кан Омуртаг, посветен на „Корсис копан (чашник), отмоите хранени люде“.Снимка 3. Надпис на кан Омуртаг, посветен на „Негавон, зера таркан, от моите хранени люде“.33КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИСнимка 4. Факсимиле на Омуртаговия надпис, намерен при с. Чаталар (дн. Цар Крум),Шуменско. Отнася се за изграждането на крепост, дворец и мост на р. Тича (Камчия). /В. Беше-влиев. Прабългарски епиграфски паметници. С., Изд. на ОФ, 1981, с. 96-97 г. фотос 27/.34ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВСнимка 5. Факсимиле на Омуртаговия надпис върху колона, вторично използвана през 1230 г.при строежа на черквата „Св. Четиридесет мъченици“ във втората българска столица ВеликоТърново. Колоната е пренесена от гробницата (могилата) на кан Омуртаг, която била издигнататочно в средата на разстоянието между първата българска столица Плиска („стария дворец“ наОмуртаг) и новия Омуртагов дворец на р. Дунав. Това е видно от самия надпис, който се отнасяименно за строежа на новия дворец и гробницата. /В. Бешевлиев. Прабългарски епиграфскипаметници. С., Изд. на ОФ, 1981, с. 96-97 г. фотос 26/.35КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИЕдно отклонение, преди да продължим. Златарски предава надписа смалки гръцки букви, което не е коректно, защото оригиналът е написан с ви-зантийско унциално писмо (вж. сн. 1 и 2). Казаното важи впрочем и за остана-лите надписи (вж. сн. 3, 4, 5).Тази некоректност позволява на В. Златарски да избегне загадката-про-блем, че в надписите на българските канове има не само гръцки букви. Гле-дайки снимките и факсимилетата, откриваме дори само в началните три думи,касаещи титлите и името на кана, цели три букви – поред шеста, седма и чети-ринадесета, които не съществуват в гръцкото писмо. Шестата буква, оригинал-на Улфилова С, би трябвало да е гръцката сигма Σ. Седмата буква, оригиналнаУлфилова V (с вокал „у“ или „ю“), чрез гръцко писмо би трябвало да се изпише сцел най-добро приближение, тъй като гърците нямат буква, покриваща вокала„ю“ – или само с главен ипсилон Υ, или с двойната гласна ОΥ (и в двата случаясе получава вокал „у“). Четиринадесетата буква е оригиналната старобългар-ска (с вокал „у“; сн. 1, 2, 3), която също няма аналог в гръцкото писмо; принякои надписи от немай къде са използвани ОΥ (сн. 4) или О (сн. 5).Несъмнено българските владетели са познавали писмеността на Улфила,поради съвпадение на епохата и територията. Припомняме, че епархията наепископ Улфила е обхващала Долна Мизия и Прибрежна Дакия, включител-но полуостров Крим. Богослужебните книги, които Улфила преписал посред-ством съставената от него през 338-349 г. азбука са били ползвани там отIV до IX век, а през този период земите северно от Дунав до Урал и Кавказса влизали последователно в границите на три български държави: ПатрияОногурия, Велика България и Черна България. Някои книги на Улфила е от-крил в гр. Херсонес Таврически Константин Философ по време на мисията сипри хазарския хакан през 861 г. Темата е интересна, но ще я коментираме вкрая на настоящото изследване.Продължаваме с надписите, както ги е записал и разчел проф. В. Златар-ски в посочения негов капитален труд:2. Начало на мемориален надпис на Омуртаг, посветен на „Негавонасзера тарканос, от моите хранени люде“: „ + Κανας υβηγη Ωμουρταγ…“Превод на В. Златарски: „Великият хан Омуртаг“ /пак там, с. 316/.3. Начало на Шуменския строителен надпис относно прекарване на во-допровод от Исбул, кавкана на кан Маламир: „Κανας υβηγη Μαλαμηρ оεκϑεоυ αρχων…“ Превод на В.Златарски: „Велики хан Маламир, княз отБога [от Бога архонт – б. В.Й.]…“ /пак там, с. 335/.4. Начало на Чаталарския строителен надпис на кан Омуртаг относноизграждането на крепост, дворец и мост на р. Тича (Камчия): „Καναςυβιγη Ωμουρταγ…“ Превод на В. Златарски: „Великият хан Омуртаг…“ /пак там, с. 443, 444/.5. Начало и край на надгробния надпис на кан Омуртаг върху колона, вто-рично използвана в строежа на търновската черква „Св. Четиридесетмъченици“ през 1230 г.; колоната е пренесена от гробницата (могилата)36ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВна кан Омуртаг: „Κανας υβιγη Oμορταγ… То δε оνоμα τоυ αρχоντоς εστινΩμορταγ κανας υβιγη…“ Превод на В. Златарски: „Великият хан Омор-таг… А името на княза е Омортаг, велики хан…“ Превод на руския ви-зантолог Фьодор Успенски, публикуван в 1901 г.: „Хан Ивиги Омортаг…Имя же князя есть Омортаг, Хан Ивиги…“ /пак там, с. 444-446/.Интересно е да се отбележи, че преводът на Успенски е общо взето по-ве-рен и по-близо до оригинала, отколкото този на Златарски, макар Успенскида превръща кан в хан и Ювиги в Ивиги. Последното той е сгрешил, защотогръцката буква ипсилон Υ в класическия древногръцки се е произнасяла като„У“, а в съвременния гръцки се произнася като „И“. Все пак „Ивиги“ е добрастъпка напред в коректното разчитане.IV. Друг виден български историк, Васил Гюзелев, публикувайки надписитена Омуртаг и Маламир, винаги представя титлата им като „Кан ювиги“/вж. напр. Христоматия по история на България. Т. I. Ранно средновековие.Съставители Петър Петров и Васил Гюзелев. С., Изд. „НИ“, 1978, с.131-133/.V. Самият В. Бешевлиев в началото на своята научна кариера е разделялправилно думите в титулатурата на българските владетели, например вкоментара си на Търновския надпис от черквата „Св. Четиридесет мъче-ници“: „Κανας υβιγη Ωμορταγ…“ /вж. Вярата на първобългарите. От проф. В.Бешевлиев. С., Придворна печатница, 1939, с. 60/.Наистина е необяснимо и странно как и защо той в по-късните си публи-кации е променил своето мнение за структурата на титлата – в Кана Сюбиги,въпреки възприетото дотогава становище на неговите колеги, че тази струк-тура е Канас Ювиги, както той сам признава в капиталния си труд „Прабъл-гарски епиграфски паметници“ (вж. цитата в следващия абзац)?Бешевлиев пише:„Правилното разчитане на надписа зависи от правилното разчленява-не или отделяне на думите една от друга. Почти без изключение от-делните думи в надписите са издълбани не разделени, както е сега,а свързани една с друга в непрекъсната редица… Това е същественозатруднение дори за опитни епиграфи… Тук голяма роля играе способ-ността на епиграфа да отгатва или да се досеща, накратко – интуици-ята. Добър пример за неправилно разчленяване е изразът КАНАСЮ-БИГИОМУРТАГ, с който започват много прабългарски надписи. Кое еправилното разделяне на това съчетание от букви? Името ОМУРТАГсе отделя лесно от общото цяло, понеже е добре известно. Остана-лите букви допускат най-различни разчленения. Карел и ХерменгилдШкорпилови, първите издатели на някои прабългарски надписи, са гиразделили на КАНАС и ЮБИГИ [ЮВИГИ – б. В.Й.]. Те са имали предвидизвестната тюркска владетелска титла КАН, а -АС са взели за гръцкоокончание… Но какво значи в такъв случай ЮБИГИ? Според В. Томашек37КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИтова е епитет със значение може би „възвишен“, „славен“, който прили-ча на подобни кумански думи. Това тълкуване беше възприето отвсички, които са се занимавали с нашите надписи [к. В.Й.].“/В. Бешевлиев. Прабългарски епиграфски паметници. С., Изд. на ОФ,1981, с. 10./„Това тълкуване беше възприето от всички“, т.е. тълкуването КАНАСЮВИГИ на братята Шкорпил, Ганчо Ценов, Васил Златарски, Васил Гю-зелев и др., е било меродавно до момента, в който Бешевлиев въвеждасвоето разчитане КАНА СЮБИГИ.„Тук голяма роля играе способността на епиграфа да отгатва или да седосеща, накратко – интуицията“ – пише Бешевлиев. Според нас обачеепиграфът не би могъл да работи само с интуиция; трябва да има ши-рока езикова култура, а в конкретния случай – да познава митологиятаи специално сакралните термини. Очевидно думата ЮБИГИ, по-пра-вилно ЮВИГИ не е четима през тюркските езици.Въпреки това Бешевлиев се опитва да разтълкува именно през тюркскиформулираната от него дума сюбиги:„…Втората част сюбиги представя сложния български, съответно тюрк-ски, израз сю бег и, на който първата дума сю значи „войска“, а вторатабег (с и в български) „господар“… И така сю бег-и значи „господар навойската“, срв. в Орхонските надписи сюбаши – „главатар на войска-та“.“ /пак там, с. 33/.Този превод обаче е неточен, тъй като su/syu означава „вода“, а „войска“е ordu. Очевидно разделянето на слетия израз канасювиги на кана сюбигичрез присъединяване на „с“ към юбиги е неправилно и не позволява разчи-тане. Макар титлата да е българска, надписът е конструиран на гръцки език,затова думата кан е получила суфикса ас и е записана канас, както правилноса предположили останалите български учени.По-нататък Бешевлиев правилно приема, основавайки се на Орхонскитенадписи (VIII в.), на тюркски извори от XI в., както и на китайски извори относ-но тюрките, че при монголите и при тюрките титлите кан/хан и каган носятпосланието „роден от небето“, „син на небето“. Следователно това е валиднои при българите. /пак там, с. 132, 133/.Все пак на едно място той изразява смущение от собствената си формулакана сюбиги:„… Един труден въпрос представя израза „Кан(а) сюбиги Омуртаг“ вначалото на надписа [посветен на копана Корсис; намерен в Прова-дия – б. В.Й.]. Каква езикова форма е „кана“ и дали тук трябва да сеподразбира глаголът „казва“ или „съобщава“, или се касае за особентюркски начин на изразяване. Върху тези въпроси няма да се спираме,понеже те принадлежат към обсега на тюркологията, която в случая нени занимава.“ /там, с. 141/.38ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВТук неговото смущение е породено от думата кана, поради буквата „а“, до-бавена в края на кан, заради изкуственото разкъсване на суфикса ас, вторатабуква от който – „с“ – е долепена в началото на думата юбиги и я преоформяна сюбиги. След като ясно бе разбрано значението на думата кан при бълга-рите, монголите и тюрките, Бешевлиев се колебае дали все пак създаденатаот него конструкция кана не трябва да бъде преведена като „казва“ или „съ-общава“? Тази негова хипотеза е удобна, защото се синхронизира с тълкува-нето му на сюбиги като „господар на войската“, за да се получи един смис-лен, макар и натъкмен, превод на обичайното начало на канските текстове:КАНАСЮБИГИОМУРТАГ – „Казва господарят на войската Омуртаг“.Ние обаче в опозиция на гореказаното твърдим без никакво съмнение, четитлата кан означава „син на небето“. Ето защо сега ще разгледаме нейнататочна семантика, както и тази на другата титла ювиги, а също откъде и когаса дошли те в Азия, на кой език са сътворени и кой е техният носител.Впрочем, втората титла VBHГH трябва да бъде произнасяна ювиги, а неюбиги. В старогръцкия език буквата Β/β (Вита/βῆτα) отговаряла на вокала„б“, но в новогръцкия – на вокала „в“, съответстващ на българския сакралентермин ювиги. Т.е. буквата Β/β (βῆτα) е поставена в случая правилно, за даотрази точно фонетичния строеж (звученето) и семантиката на българскиясакрален термин.2. СТРУКТУРИРАНЕ И ТЪЛКУВАНЕ НА ТИТЛАТА,СЪОБРАЗЕНО С МИТОЛОГИЯТА.И т а к а , с п о р е д н а с п р а в и л н а т а ф о р м а н а б ъ л г а р с к а т ав л а д е т е л с к а т и т у л а т у р а е к а н а с ю в и г и . Та з и т и т л а е с ъ с -т а в е н а о т д в е л е к с е м и , в с я к а о т к о и т о н а с в о й р е д е с ъ с -т а в е н а о т п о д в а с а к р а л н и т е р м и н а , с в ъ р з а н и с п р о и з х о -д а , а о т т а м и с ъ с ж р е ч е с к и т е з а д ъ л ж е н и я н а б ъ л г а р с к и яв л а д е т е л .Първата лексема кан/каан, се чете и разбира на прадревния свещен език.Съдържа морфемите ка, означаваща „сърце-душа“, „двойник“ (енергийнаеманация на биологичното тяло), в по-широк смисъл „продължение“, „син“,„потомък“; и ан, означаваща „небе“ (небесният отец, наричан различно – Ану/Атон/Тан/Ур-Ан). Така разбираме, че сакралният термин ка-ан/кан носи сми-съла „Син на Небето“.Втората лексема ювиги е съставена от морфемите Юви/Йови (едно от име-ната на Зевс/Юпитер, свързано със зооморфния му образ/тотем – Свещенияовен; сн. 6-10) и иг/иги („пастир“), и означава „Пастирът Юви/Йови“. Терминътги/иги/игиги бил ползван от дълбока древност в Месопотамия и Египет. От-там е дошло названието хек/хик на пастирския жезъл на египетските фарао-ни (единият от трите), но и на тракийските жреци-беси, доколкото гик/гег сенарича и сега гегата на родопските овчари, украсявана с овнешка глава измии.39КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИСнимка 6. Редица от гигантски свещени каменни овни (ипостази на Зевс-Амон), между преднитекрака на които стоят статуи на сина му Хор. Тази скулпторна група украсява храма на Амон в Кар-нак, недалеч от южно-египетската столица Тива. Осемнадесета династия (1550-1292 г. пр.Хр.).Снимка 7. Керамична плочка-бюст на Зевс-Амон в ипостазата му на свещен овен, с утробниязнак V на гърдите. Село Градешница, Тетевенско. VI хил. пр.Хр. РИМ – гр. Враца. Фото автора.40ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВСнимка 8. Керамични овнешки глави – ипостази на Зевс-Амон – и антропоморфна фигурка на Боги-нята, украсена с нейните символни знаци V, W, M. VI хил. пр.Хр. ИМ – гр. Нова Загора. Фото автора.Снимка 9. Домашен керамичен идол (пенат) на овен, в чиято задна част е моделирано антропоморф-но кръгло лице на бога-слънце – скрития, непознаваем бог Амон-Ра. РИМ – гр. Перник. Фото автора.41КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИСнимка 10. Каменни идоли-овни – пазители на дома, поставяни край домашното огнище. Огъ-нят – земният аналог на слънцето – бил „пазен“ от двойка овни (превъплъщения на Зевс/Юпи-тер/Юви) или от двойка коне (метаморфози на Дионис/Бакхус/Хор). Находките са от античнаТракия. ИМ – гр. Панагюрище. Фото автора.Следователно пълното значение на титулатурния израз канас ювиги е „Си-нът на Небето [Тангра/Атон-Ра], пастирът Юви [Зевс/Юпитер]“. Този израз едаже генеалогично издържан, защото в митологията Зевс-Амон действител-но се явява син на Ра и внук на Атон. Естествено, хуно-българският владетелсе е представял и е бил считан за син/потомък на посочените божества.Много подобна е формулата на царското име, по-скоро титулатура, наедин от по-известните вождове на галите, който е водил ожесточена, но не-равна борба с Рим в лицето на Гай Юлий Цезар (59-44 г. пр.Хр). Този галскивожд е имал специфично сложносъставно име-титла: на галски език Вер-сенжеторикс (82-46 г. пр.Хр.), а в латинска транскрипция – Верцингеторикс.Значението на това име може да бъде разбрано при следната му разбивка:Вер-Цин-Гето-Рикс, т.е. „Синът на Дракона [Слънцето], цар на гетите“. Ставаясно, че този вожд се е титулувал „цар на гетите“, а не на галите, т.е. че гали-те са племе в състава на големия хетски/гетски народ; и второ, научаваме,че и галското племе е почитало Дракона (Великата крилата змия) – бога наслънцето Ра, познат още като Хелиос/Мардук/Варна. /вж. Валентин Йорда-нов. Хестия и Хелиос – родоначалници на народите хети, гети, готи, скити икелти. Цивилизационни центрове и миграции. – В: Горгони. Списание за мито-логия и история, кн. 4, 2020/2021, с. 7-60/.Да се върнем обаче на българската титла канас ювиги. Относно втората ѝчаст ювиги има и друга тълкувателна възможност: юви да е било подразби-рано от нашите праотци като Тангра. Защо?42ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВЗащото юви е фонетичният израз на идеограмата (тройната руна) IYI, скоято е бил обозначаван бог Тангра. Херметичната тайна е скрита от жрецитев средния знак Y, който първо се разкодира като Y, второ – като V (графикатав горната половина на Y). Така тройната руна се превръща в четворна – IYVI.В тази тройна (всъщност четворна) руна четенето на знака V можем да на-правим чрез етруската и латинската азбука. А четенето на знака Y – не чрезгръцката или латинската азбука, а посредством други четири писмености:1. древното свещеното бохарско писмо в Северен Египет, ползвано впо-сложна версия от коптите – там графиката е , с вокал „у“;2. финикийското писмо, явяващо се наследник на бохарското – в него гра-фиката е , с вокал „у“/„в“;3. готската писменост на Улфила, разпространена и ползвана в Мизия и Да-кия, включително на Кримския полуостров – графиката е , с вокал „у“;4. българското руническо писмо от Мурфатлар (край гр. Констанца, Румъ-ния) – свещено поклонническо място на българите от IV до IX век, а отIX до XI век – български скален манастирски комплекс. Там графикатае , със същия вокал „у“.И така, нека произнесем българския царствен символ IYI (IYVI). Фаличе-ският знак I (Отецът) – звучи като „И“, женските утробни знаци Y/V (Майката) –звучат като „ОВ“ или „УВ“, и отново фалическият знак I (Синът) – звучи като„И“. Получава се И-ОВ-И (йови), или И-УВ-И (иуви), т.е. юви.В Рим най-старото име на главното божество Ю – Юви или Йови – полу-чило мъжки вариант Ю-питар = Юпитер (Отецът Ю) и женски вариант Ю-нона(Майката Ю). /Елена Блаватска. Разбулената Изида. Ключ към тайните надревната наука и теология. Т. II. Теология. Книга втора. Нов превод ЛюбомирЧолаков. С., ИК „Пентаграм“, 2006, с. 17/.Както видяхме по-горе, трудно доловимият секрет на тройната руна IYI eскрит в средния знак Y, който завоалирано съчетава две руни, носещи двавокала. Трябва да дообясним защо точно тези две руни-идеограми.Очевидно следва да търсим техните прототипни пиктограми, заредени сдревна праисторическа символика. Графемата Y е съставена от V – знака начашата-утроба (мистичният граал), предметен символ на Богинята-май-ка, и фалическия знак I, поставен отдолу като столче на чашата, по-скорокато фалоса, оплождащ утробата (сн. 11, 12). Следователно IYI може да серазглежда като руна-уравнение, изразяваща Акта на Творението: Отецът I иМайката V, съчетани в Овоида Y, дават Сина I. Оттам средният знак Y, разбитна Y и V, придобива четенето УВ/ОВ – „овоид“, „яйце“, – в което се сливат жен-ското и мъжкото начало. Съответно пълното четене на IYI става, както вечеспоменахме, И-ОВ/УВ-И, йови или иуви, т.е. юви.Между другото известният наш изследовател Петър Добрев е установил167 случая на употреба на знака IYI в България /пос. съч., с. 122-131/.43КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИСнимки 11 и 12 (детайл). Представата за зачатието и раждането посредством чашата-ут-роба според Х елиополската версия на „Книга на мъртвите“, отразена в т.нар. „Текстове напирамидите“.Рисунката разкрива тайната на мистичното сътворение на Дионис/Хор от жи вата Изида, коятосе самоопложда с фалоса на мумията на мъртвия Зевс/Озирис. Тя съдържа две сцени от раз-виващо се действие. В първия кадър, на първи план пред мумията, девойката Изида е Семела,т.е. „Осеменената“, показана как държи фалоса на Озирис. Във втория кадър, на втори планпред мумията, богинята вече е майка – кравата Йо или хатор Изида, която втъква дръжката,символизираща фалоса на Озирис, в чашата, символизираща нейната утроба. От дъното начашата/утроба (вагината) се подава главата на раждащия се Харпократ – малкия Хор. Освентова във втория кадър хатор Изида носи корона от кравешки рога, също символизиращи чаша/утроба, в които е поставено слънцето – астралният образ на божия син Хор.Графичните изображения на знаците Y и V нямат форма на овоид, а товасякаш противоречи на нашето разчитане на тези свещени символи. Тук оба-че трябва да кажем, че жреците са виждали утробния знак V и фалическиязнак Λ, комплектовани като двойна пирамида/могила/курган, но вписани вдуховно-енергийна сфера (яйце), в която форма протича жизненият цикъл, средуване на живота и смъртта. Когато е с връхчето надолу знакът V символи-зира матер, материята или земно-биологичната страна на живия организъм(индивид/човек), а с връхчето нагоре знакът Λ символизира духовната ема-нация (божията искра/душата) или небесно-енергийната страна на същия.Графично тази идея е представяна върху статуетките на Богинята, шеви-ците по облеклото (носиите на девойките и невестите), ритуалните керамич-ни съдове, ползвани в обредите и тайнствата на култа, както и в домовете –върху подовите постелки (килимите) и резбованите тавани (сн. 13-19). Све-щените символи са подразбирани по следния начин: земната основа V плюс44ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВнебесната надстройка Λ дават двойната пирамида , около която са виж-дали описана първичната сфера/сефира – лоното на творението Пуруша(Първака/ Първородния).Снимка 13. Керамична фигурка на Богинята от с. Градешница, Тетевенско, чиято престилка еизпъстрена с ромбове – символи на утробата. VІ хил. пр.Хр. РИМ – гр. Враца. Фото автора.Снимка 14. Двойната пирамида или изправен ромб, а също съчетание от ромбове, като гео-метрична украса върху престилките на невестите, покриващи женската утроба. Сакралнататрадиция явно не се влияе от времето: изминали са 8000 години.Снимка 15. Един от вариантите на елбетицата като главен мотив на българска шевица – ръчнабродерия на Николина Найденова. В центъра е ромбът, символизиращ вечно раждащата утробана Великата майка. От четирите стени излизат четири роджета (рогати рожби) – това са първитечетири титани Уран, Кронос, Понт и Тартар, които завладяват основните посоки на света. От чети-рите ъгъла на ромба излизат първите четири титанки, които заемат междинните посоки на света.В елбетицата е заключена идеята за родоначалниците на света (обществото), чиито потомципредстои да владеят и преобразяват цялата планета Земя. Фото автора.Снимка 16. Друг вариант на елбетицата като главен мотив на българска шевица върху шопска носия(рокля на момиче) – ръчна бродерия на Величка Георгиева от Задругата на майсторите. Фото автора.45КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИСнимка 17. Керамична чаша, живописана в бяло и украсена с четирипластови ромбове, в цен-търа на които има ясно изразена точка, символизираща зараждащия се плод – Божия син. СелоЧавдар, Софийско. Ранен неолит (VI хил. пр.Хр.). АИМ-БАН – гр. София.Снимка 18. Традиционен български килим от гр. Чипровци. Основен мотив в неговата украса егеометричната фигура ромб. В централните ромбове е показана сглобка откъм основата на дватриъгълника/пирамиди: нагледен образ на коментираната в свещените текстове идея за двойна-та пирамида, могила, курган, юрта и пр. В периферните стилизирани фигури Елбетици, украсенис по четири рога („роджета“), са вписани хексаграми, а в тях – сдвоени, обратно, откъм върховетеим, по два големи и по два малки триъгълника; получават се обърнати ромбове или лабриси.46ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВСнимка 19. Таван-дърворезба на Тетевенската школа. В центъра на композицията е изобра-зена Калачакра като осемлистно Цвете на Тангра (символ на Небесните сфери или Слънче-вата система), вписано в осемстен. Всеки лист се разполовява от осемте спици на “колелото”(чакрък). Между спиците длетото на майстора е издялало хранителните култури на Ра-Хор:жито, царевица, ябълка, грозде. Ос на “колелото” е кръглото слънце на Ра-Хор, украсено с ве-нец от шестлистни Цветчета на Тангра и петлъчева звезда (Сириус). Правоъгълното поле крайосемстена е покрито с четирилистни цветчета, чийто плодник е символният знак на Ра – кръг сточка. Второто правоъгълно поле, около централното, е изпълнено с пресечени пирамиди, навърха на които има вдлъбнатина (Утробата Кап), а на дъното им стои пак знакът на Ра, от койтоизлизат слънчеви лъчи. В третото, периферното, поле са подредени четири лъкатушни линии,символизиращи “небесните води”, като заедно те представят символния знак “звездна мрежа”.Магазин на задругата на майсторите в гр. Тетевен. Фото автора.47КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИНашето тълкуване на канската титулатура канас ювиги = „Синът на Небе-то, пастирът Юви“ на Омуртаг в двата негови надписа, единият посветен нанеговия копан (чашник) Корсис, а другият – на неговия зера-таркан Негавонас,се потвърждава от титулуването му в други два надписа: Чаталарския и Ма-дарския. Там царската титла има многозначително допълнение, свързано совластяване от бог (Тангра), дължащо се несъмнено на произход. В Чаталар-ския надпис формулата гласи: „Канас Ювиги Омуртаг е от бога владетел“,а в Мадарския: „От бога поставеният владетел Канас Ювиги Омуртаг ...направи жертвоприношение на бог Тангра…“ /Христоматия по история наБългария. Т. І. Ранно средновековие (VІІ-ХІІ в). Съст. Петър Петров, ВасилГюзелев. С., Изд. НИ, 1978, с. 132, 133/.Няма как да пропуснем, без да го коментираме набързо, и надписа върхузлатния медальон на Омуртаг (сн. 20): САΝЕS VВΗГI ОМОRTAГ. Разликитемежду този и показаните по-горе надписи: в първата титла суфиксът вместо„АС“ е „ЕS“; в целия надпис има четири латински букви, липсващи в гръцкатаазбука – „С“, „S“, „V“, „R“. Впрочем буквите „S“ и „R“ ги има и при Улфила (вж.снимки 34-36).Снимка 20. Вторият по реда на намирането му медальон на Омуртаг, продаден на 15.01.2020 г.на търг в Ню Йорк, САЩ.48ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВИнтересно сведение за вярванията на българските владетели се съдър-жа в „Житие на Петнадесетте тивериуполски мъченици“ от Теофилакт, ар-хиепископ Охридски и Български (1084-1107 г.). В него Теофилакт разказваза пленен през 813 г. в Адрианопол християнин на име Кинамон, който, приподялбата на пленници след битката, се паднал по жребий на Крумовия синОмуртаг. По-късно, когато Омуртаг вече управлявал държавата, поискал дапривлече Кинамон за свой служител. За целта опитал да го върне към ези-чеството, включвайки го в жертвоприношение. Но тогава, при възникналияверски спор християнинът нарекъл демони почитаните от Омуртаг и присъст-ващите български велможи езически богове – Слънцето, Луната и другитепланети. Обиден и разгневен канът разпоредил да оковат и хвърлят Кинамонв тъмница /пак там, с. 110, 111/.Тук, разбира се, става дума за Седемте небесни сфери – астрологически-те образи на божествата Дионис/Хор (Слънцето), Меркурий/Хермес/Тот, Ве-нера/Афродита/Ищар, Марс/Арес/Нергал, Юпитер/Зевс/Озирис, Сатурн/Кро-нос/Геб и Селена/Луна, – отбелязани с рунни знаци върху седемте лъча наРозетата от Плиска (VIII век). Това са представителите на Светото семейство,породени от Създателя на Вселената Тангра и образуващи неговия синкре-тичен образ, познат като „Цветето на Тангра“. /Вж. В.Йорданов. Розетата отПлиска, България – модел на Слънчевата система. – В: Горгони. Списание замитология и история. Кн. 3, 2019, с. 48-76; Същият. Символи и знаци от древ-ността. Второ издание. С., Изд. „Асеневци“, 2024, с. 129-185/.Подобни на българските титли са били тези на други велики лидери впредхристиянската епоха, когато народите на всички цивилизации, империии държави са почитали безброй празници и изпълнявали сложни ритуали наСлънчевия култ, намирайки душевна опора в него.Ето някои аналози:• в Япония – императорът е в ърховен ж рец н а Ш инту, н оси т итлата Тено(свързана с Тен/Тенгри) – „небесен владетел“ – и се смята за превъплъще-ние на бога-слънце Инари (Хор), син (потомък) на „небесната майка“ Амате-расу, която е звездата Сириус/Сотис (Изида);• в Китай – поднебесният император Тай/Тян;• в Монголия и в Средна Азия (Ефталитския племенен съюз; Аварския, Хазар-ския и Тюркския каганати) – каганът/хаканът (ха-кан = „Великия кан“) билсчитан за син/потомък и жрец на Всевишния Тенгри;• в Египет – фараонът (Та-Ра-Он) се явявал син на бога слънце-небеАтон–Ра–Хор;• в Шумер, Акад, Асирия, Вавилон – царят е син на небесния Ан/Ану;• в масагетското царство на царица Томирис, победителката на персийскияшах Кир II Велики (559-530 г. пр.Хр.) – „[Царицата е дъщеря на] Слънцето –господарят на масагетите“ /Херодот. История, кн. I, 201-216. – В: Херодот.История. Т. I. Кн. I-III. Превод от старогръцки Петър Димитров. С., Изд. „НИ“,1986, с. 99-103/;49КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИ• в Тракия – базилеусът е изпълнявал в Дионисовите мистерии ролятана син на Небесния отец Уран/Кронос/Зевс/Дионис-Бакхус и на Земнатамайка Гея/Рея-Котито/Изида-Йо; самата титла базил произлиза от иметоСабазий/Сабаз, съставено чрез метатеза и повторение на основата саб –саб+бас = сабас;• в Перу – Великият инка също е бил син на слънцето и пр., и пр.За Хунската империя има данни в китайските летописи “Шъ-дзи” и“Хоу Хан шу”. В тях се разказва за традиционното задължение на “великиякхан-ю” (канас ювиги) на хуните да взема за съпруги девойки от по-знатнитехуно-български родове, както и обратното – да им дава от своите дъщери,с цел поддържане на тесни кръвни връзки с боилското съсловие. /ДимитърСъсълов. Пътят на България. С., ИК “Кибеа”, 2004, с. 43. Първо издание 1936/.За „страната на хиляда и сто града“ Балхара, наричана още Бактрия, све-дения има в летописа “Раджа Тарангини” на кашмирския книжовник Калхана.Царят на Балхара носел не обичайната санскритска титла “раджа”, а “ювараджа” – “велик цар” /Петър Добрев. Името българи: ключ към древната бъл-гарска история. С., «ИК ТАНГРА ТанНакРа», 2002, с. 91/, според нас “върховенраджа”. Ако направим сравнение с титлата на българския владетел – канасювиги, явно “юва” произлиза от и съответства на “ювиги”.Дори когато владетелите са си позволявали да проявят някаква инди-видуалност и оригиналност относно своята титла, те не можели да се от-клоняват съществено от строгите изисквания на религиозно-държавнатадоктрина. Така например персийският шахиншах Кавад се обръщал в писма-та си до император Юстиниан по следния начин: „Кавад, царят на царете,цар на Източното слънце, до Флавий Юстиниан, кесар на Западната луна!“/Йоан Малала. Хронография, кн. XVIII, § 477. – В сайта Восточная литература.Средневековые исторические источники Востока и Запада: Йоанн Малала.Хронография. Перевод Н. Н. Болгова из Кафедры всеобщей истории Белго-родского государственного университета, 2016/.3. ПРОИЗХОДЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ДИНАСТИЯ КАТО ОСНОВАНИЕТЯ ДА ПРИТЕЖАВА СВОЯТА САКРАЛНА ТИТЛА.Преносители на Слънчевия култ и сакралната терминология от Стариясвят към Азия са били Боям (Бо-Ям, т.е. „Бог Ям“), познат в Стария свят (Ме-сопотамия, Египет, Леванта, Елада и Тракия) като Зу, Нанар син, Ям и Посей-дон и първородната дъщеря на Хурса/Хорс/Хор, наричана в Азия Аби-Байгул(„Майка-Риба“), а също и Су-Анас, в Елада и Тракия – Лизианаса, в Египет –Мемфис. Имената Су-Анас и Мем-Фис са синоними и означават „Водна пти-ца“, защото патицата е била зооморфният образ на тази богиня (сн. 21, 22).50ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВСнимка 21. Част от стела, която представяла един от царските номове (области) в Египет.Групата от две идеограми/йероглифа се чете по следния начин: слънчевият диск е Ре-Хор, апатицата – неговата дъщеря Мем-фис, т.е. „Водна птица [гъска/патица]“, чието синонимно имев Азия било Су-Анас. Париж, Лувър – Египетска колекция. Фото автора.Снимка 22. Процесия от жрици на богиня Мемфида, носещи нейното превъплъщение –свещената патица. Египет, ранен период, около 1950 г. пр.Хр. Париж, Лувър – Египетскаколекция. Фото автора.51КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИВ Египет бялата гъска била считана за Великата Хохотун; Хермополски-те митове я свързват с раждането на слънцето.През VIII хилядолетие пр.Хр. Су-Анас и Боям създали цивилизация наезерото Байкал и река Амур, а първородният им син Иджик, наричан още Джям(Дж-Ям = „[Потомък на] Джи/Гея и Ям“), станал владетел на държавата Кон –Ка-Он – „Синовете на Слънцето“, название, което, поради профанната муупотреба в народна среда, се променило в Хон и Хун. Именно Иджик/Джямполучил от своите родители божествената титла канас ювиги. Сетне пети-мата му синове разпрострели властта си над цяла Азия, като в следващитехилядолетия техните потомци се разделили, за да ръководят свои царства.Така се появили императорските династии на Китай и Япония, каганите наМонголия и Туран, както и владетелите на Средна Азия, които естественозапочнали да воюват помежду си. Всички те неизменно притежавали в цар-ската си титулатура титлата кан/кхан, видоизменена по-вече или по-малко поопределен начин, както бе изложено по-горе.Херметичната титла ювиги обаче, е запазена от буилско-колобърското съ-словие само при българската владетелска династия – прекият наследник надревната божествената линия господари на света. От древността до днеснейната символика е останала забулена в дълбока тайна и недостъпна зажреческите гилдии на другите народи. /Вж. повече по тази тема във: Вален-тин Йорданов. Генеалогия на българските канове от Баламбер до Кубрат иКий 340-668 г. С., Изд. „Хелиопол“, 2023, с. 3-25/.Българските владетели, произлизащи от древен род, или от няколко кръв-но свързани рода, притежавали чрез наследяване по строги правила вър-ховната власт непрекъснато и хилядолетно, поради изконното им право,гарантирано от техния божествен произход, като по същата причина техендълг било и изпълнението на задълженията на върховен жрец. Последнотое кодирано в самата титла Ювиги, означаваща „Пастирът Юви“, защото иг –„пастир“ е онзи, който чрез култа води душите на паството.Иги или игиги са били небесните богове, както свидетелстват шумерскитетекстове; хик е наричан пастирският жезъл на египетските фараони; но гиг,гег или гега е била също така сопата на тракийските пастири, явяваща сенаследник на тирса на Дионис/Сабазий. Можем да добавим някои аналозикато Игнажден (Идинак: езическият празник на 21 декември, зимно слънцес-тоене – денят, водещ Новата година), игумен (главният монах в манастирска-та общност), игла (водачът на конеца), eagle (англ. „орел“, произнася се ий-гъл; птицата на Зевс/Озирис) – господарят на небето и Небесното царство.Забележете, че и неговата съпруга Изида изпълнява ролята на медиатор надушите между земята и небето посредством метаморфозата си в лешояд.Дали българските канове, бидейки пастири на своя народ или посредницимежду народа и бога-покровител, са имали свещени предмети, необходимиза тази дейност?Несъмнено са имали такива, които обаче превратното време е погубило.И все пак можем да посочим три значими артефакта (сн. 23, 24, 25), оцелели52ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВпо чудо, въпреки вредителството на невежите потомци. Те са жезълът, кана-та и единадесет чаши от ритуалния сервиз на кан Кубрат – негови атрибутикато цар-пастир, намерени случайно през 1912 г. в богатото му погребение набрега на Свещеното езеро край село Малая Перешчепина, в района на градПолтава. Там е била през VII век столицата на Стара Велика България, нари-чана Балтавар – по една от титлите на Великия кан Кубрат.Колобърските ритуали на българите не били афиширани поради тяхнатасакралност. Затова съвсем естествено е данните за тях да са оскъдни. Всепак изключение е направил българският кан Крум в амплоато си на върхо-вен жрец на Тангра, чиято преднамерена лична демонстрация на езическисимволни действия пред стените на християнския Константинопол през 813 г.е търсела военно-психологически ефект. Това събитие впечатлило силноТеофан Изповедник, които го е отразил в своята хроника. /вж. Теофан Из-поведник. Хроника. – В: Христоматия по история на България. Том I. Ранносредновековие VII-XII век. Съставители П. Петров, В. Гюзелев. С., Изд. НИ,1978, с. 100-102; Веселин Бешевлиев. Вярата на първобългарите. София,Придворна печатница, 1939, с. 45-48/.Снимки 23, 24, 25. Свещен атрибути за свещенодействия от личните вещи на кан Кубрат /В. Н.Залеская. Съкровище на хан Кубрат. Култура на българи, хазари, славяни. С., 1989, с. 49, 50;кат. № съотв. 96, 94, 93/.Атрибут I: Жезъл на цар-пастир, увенчан със сфера, символизираща слънцето, която в тирсана бог Дионис/Бакхус/Хорос/Хурса/Суря била представяна чрез ябълка (плодът на Дървото напознанието) или грозд – символ на оплодотворяващата сила на Божия син, наричан още Божичили Дажбог.Атрибут № 2: Златна кана за разливане на виното (свещената кръв) – предметен символ наСина на Небето (Ка-Ан), затова названието ѝ е идентично с владетелската титла “кан”, имащасъщото значение.Атрибут № 3: Златна чаша, символизираща утробата на Майката (вместилището/граала) наСина на Небето (свещената кръв), поради което е украсена с лотосовидно цвете.53КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИ4. НАРОДЪТ, ЗА КОЙТО ЕПИСКОП УЛФИЛА СЪЗДАДЕАЗБУКА И КНИЖНИНА: СПЛАВ ОТ ДРЕВНИТЕТРАКИ, МИЗИ, ГЕТИ, ДАКИ, СКИТИ И ХУНИ.Както обещахме, ще коментираме накратко постиженията на Улфила –първия християнски епископ на Мизия и Дакия, тъй като и той не е пожаленот съвременната политизирана историография, а неговото славно дело еподложено на оспорвана дискусия.За да изясним добре тази тема, първо трябва да покажем изворов мате-риал за произхода на обитателите на крайдунавските земи, за етническитепроцеси там, предшестващи и заварени от Улфила, когато той дошъл и за-почнал да развива своята книжовна и просветителска дейност, посветена наместното население, с оглед приобщаването му към християнството.И така, кои са били гетите, живели заедно с мизите от двете страни нар. Дунав ?По този въпрос античният географ Страбон (63 г. пр.Хр. – 24 г. сл.Хр.) пишеследното:“Елините са приемали, че гетите са траки. А гетите са обитавалиот двете страни на Истър [р. Дунав – б. В.Й.], както и мюзите, коитосъщо са траки и са еднакви с народа, който днес се нарича мизи.От тези мюзи произхождат също и мюзите, които днес живеят междулидийците, фригите и троянците [т.е. в Мала Азия – б. В.Й.].” /Геогра-фия, кн. Седма, гл. ІІІ, 2. – В изданието: Страбон. География. Кн. VІ-VІІІ.Превод от старогр. Валерий Русинов. Институт по тракология при БАН.С., ИК “Рал Колобър”, 2007/.И още: “Защото дори по наше време Елий Катон [вероятно префектътна Преторианската гвардия Луций Елий Сеян, който през 15 г. потуша-вал метеж на армията в Панония – б. В.Й.] пресели от земята оттатъкИстър [Дакия – б. В.Й.] в Тракия петдесет хиляди души от гетите, племесъс същия език като траките. И те сега живеят там в Тракия, и се на-ричат мизи, било защото и в ранни времена са се наричали така [к.В.Й.], и че в Азия [Мала Азия – б. В.Й.] името се е променило на “мюзи”,или, което повече се съгласува с историята и с думите на поета [Омир –б. В.Й.], защото в по-ранни времена народът им в Тракия се е наричал“мюзи”. /пак там, кн. Седма, гл. ІІІ, 10/.Малко по-долу Страбон допълва:“Езикът на даките е същият като този на гетите. Сред елините обачегетите са по-известни, защото преселванията, които правят от две-те страни на Истър са непрекъснати и защото са смесени с тракитеи мизите [к. В.Й.].” /кн. VII, гл. ІІІ, 13/.54ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВАко по времето на Страбон (началото на І век) гетите, които “са траки”,обитавали заедно с мизите, “които също са траки”, провинция Долна Мизияи говорели “същия език като траките”, то с основание трябва да се запи-таме за кой език е съставил азбука и е превел своята библия (338-349 г.)епископът на готите/гетите, Улфила, със седалище в Никополис ад Ис-трум, административния център на тази провинция? Несъмнено това билезикът на мизите, исконните предци на българите. Точно затова графеми-те, с които е изписан “Codex Argenteus” са почти идентични с графемитена българската азбука кирилица, макар и сътворени пет века по-рано. Етозащо никак не е чудно, че Улфила невидимо присъства покрай Кирил Фило-соф в неговата автобиографична “Солунска легенда”.Освен това гетите, които живели заедно с мизите от двете страни наДунав, както и гетите, които живели заедно с българите н а р . Д непър,всъщност не са чисти гети, а етническата смес мизи-гети, т.е. масагети,говорещи тракийски, т.е. мизийски език, както разбрахме от Страбон. Дру-гите названия на този език са български и славянски.От същото време съществува латински източник за наличието на писме-ност у гетите, която, разбира се, те са имали още преди Христа. Това еПублий Овидий Назон (43 г. пр.Хр. – 17 г. сл.Хр.). През 8 г. сл. Хр. императорОктавиан Август (27 г. пр.Хр. – 14 г. сл.Хр.) изпратил, заради „обида на вели-чеството“, поета Овидий в изгнание в най-северния край на подвластнотому Одриско царство, а именно в гр. Томи (дн. Констанца) на брега на Черноморе. Там заточеникът, без да бъде помилван, прекарал последните 9 годи-ни от живота си.Страдайки от носталгия, Овидий пишел и изпращал писма до различнисвои приятели. За нас е интересно писмото му, адресирано до Котис VIII(Сапейска династия), базилевс на северната част на Одриското царство от12 до 18 г., зет на Понтийския цар Полемон I:“Никой цар не е бил по-добре обучен в тях [философските науки –бел. Г.С.] и не им е посвещавал повече време... Твоят стих ми е свиде-тел, че ако махнеш името си, ще отрека, че го е съставил младеж отТракия. Бистонската земя [Тракия – бел. Г.С.] се гордее с твоя талант,защото Орфей като че ли не е единственият поет, роден на нея.” /ExPonto, II, 5th letter, 19-20 (Paris, Garnier)/.55КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИОт писмото става ясно, че Овидий често е общувал с Котис, господаря наМизия (северната част на Одриското царство), към която е принадлежал гр.Томи. Престолният град на Котис не е известен; той вероятно е управлявалот гр. Одесос (дн. Варна).Котис VIII (III – в престолонаследието на Сапейската династия) е син наРеметалк I (~15 г. пр.Хр. – 12 г. сл.Хр.). Последният управлявал Одрискотоцарство заедно с брат си Раскупорис II (~13 г. пр.Хр. – 18 г. сл.Хр.), като идвамата парадинасти били клиенти (васали) на император Октавиан Ав-густ. След смъртта на Реметалк I през 12 г., Октавиан разделил Одрискотоцарство на две. В южната част (Тракия) продължил да управлява Раскупо-рис II, а северната част (Мизия) Октавиан дал на Котис VIII.В друго писмо Овидий пише на Карус, един от римските му приятели:“Не бива да се маеш, ако стиховете ми излизат грешни, защото съмпочти поет на гетски. Ах! Това ме засрамва! Написал съм дори поемана езика гетски, ползвайки варварски думи на брой като нашите. Дажеспечелих си слава – поздрави ме! И започна име на поет да ми излизасред нецивилизованите гети.” /Ibid, IV, 16th letter, 16-22/./Георги Сотиров. П редкирилска п исменост в с лавянските з еми, § 3(Превод от англ. Иван Стаменов). – В: ELEMENTA NOVA PRO HISTORIAMACEDONO-BULGARICA: www.otizvora.com/.Каква е била писмеността на родствените племена мизи, гети и даки,по-точно на тяхното единно жреческо-царско съсловие, във вековете предии след Христа?За щастие това съсловие ни е оставило цяла колекция артефакти с тек-стове от предхристовата епоха, които било принудено да скрие, вероятнозаради римската инвазия на император Траян северно от р. Дунав през 105-107 г. Те са намерени при строителство през 1875 г. на манастир върху древнокапище край гр. Синая, в днешна Румъния. Мястото е закътано сред склоно-вете на Средните Карпати, покрити с многовековни борови гори. Находката есъдържала 400 златни плочки, с размер около 12 х 9 см., които, още след на-мирането им, били продадени от първия румънски княз Карол I (1866-1914 г.),който все пак имал благоразумието да разпореди да им бъдат направениоловни копия (сн. 26-31).56ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВСнимки 26-31. Шест от Синайските сантии (свещени плочки с текст), от които две са изпълненис древни руни, а останалите четири – с бохарското писмо на траките-беси, което категорично нее гръцко. Сред символите забелязваме, освен другото, графемата на дифтонга „Ю“, полз-вана и от Улфила (вж. сн. 36).57КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИВ периода III-V век масагетите, или поне източният им контингент, при-добили нов етноним – хуни. Някои хроникьори ги назовават и с двата етно-нима. Например Йероним Стридонски Блажени (347~420 г.) пише за тях: „Отстрашните масагетски народи [очевидно става дума за съюз от племена – б.В.Й.], които бяха заключени от Александра [Македонски – б. В.Й.] в скалитена Кавказ, излязоха хунските рояци, които, качили се на бързите си коне, ти-чаха насам-натам и бяха изпълнили всичко с убийства и ужас.“ /вж. Хуните,които основаха българската държава. Техният произход и тяхното христи-янство. От д-р Ганчо Ценов. Фототипно издание. С., Изд. „Хелиопол“, 2018,с. 36. Първо издание 1940/.Във „Войната с вандалите“ Прокопий Кесарийски (~500~562 г.), при оп-исанието на състава на Юстиниановата армия, в която участвали феде-рати-съюзници, отбелязва, че командирът на конницата „ Айган бил р одомот масагетите, които се наричат сега хуни“. /Прокопий Кесарийский. Вой-на с вандалами. Кн. I, XI, 7-9. – В: ел. библиотека „Восточная литература.Средневековые исторические источники Востока и Запада: https://www.vostlit.info/Texts/rus/Prokop/framevand11.htm/.5. АЗБУКАТА НА УЛФИЛА. БУКВИТЕ, ПОЛЗВАНИ ОТБЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ В ТЕХНИТЕ НАДПИСИ.Гетският духовник Улфила (~311-383 г.) е роден в Кападокия. Антична-та и средновековна провинция Кападокия в Мала Азия се явява наследникна древната област Хати, централния район на бившата Хетска империя,съществувала до ХІІ в. пр.Хр. В резултат на това през следващите вековеголеми маси от хети мигрирали под името гети поетапно на север във вто-рата им родина Скития и при родствения им народ скити.За Улфила пише църковният писател Филосторгий (368-433 г.):“... Родителите на Урфила произхождали от Кападокия, водейки своетопотекло от едно село на име Садаголтина, близо до града Парнас.Този Урфила е бил водител на набожна дружина, която дойде откъмготите и стана най-сетне нейн пръв владика. Бидейки изпроводен откняза на готите в едно пратеничество до двора на императора Кон-стантина [Констанций II (337-361 г.) – б. В.Й.] (защото варварските пле-мена в това място бяха подчинени на императора), той биде ръкопо-ложен за владика на християните от Евсевия [263-339 г.] и другитепрелати, които бяха с него. След това той много се загрижи за тяхи между другото той изнамери писмени белези [букви – б. В.Й.] за58ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВтехния език и преведе на техния прост (вулгарен) език всичкитекниги на Свещеното писание [к. В.Й.]...Това множество от покръстени беше поставено от императора в разничасти на Мизия, според както той считаше за удобно и той толковапочиташе Урфила, щото често говореше за него, като за Мойсея навремето си.”/Филосторгий, ІІ, 5. – В: Ганчо Ценов. Произходът на българите иначалото на българската държава и българската църква. С., Изд. “Хе-лиопол”, 2005, с. 248, 249. Първо издание 1910/.Ще добавим че по същото време Констанций и Евсевий са ръкоположилиПротоген Сердикийски за епископ на гр. Сердика (дн. София) според единсписък на висшия клир, обнародван от френския византолог Шарл Дюкандж(1610-1688 г.).И Йордан (? – 552):“Имало е още и други готи, които се наричат Малки, макар че това еогромно племе ; те имали свой епископ и примат Вулфила, който,както разказват, е установил за тях азбука. До ден днешен те пре-бивават в Мизия [к. В.Й.], населявайки територията около Никопол, вподножията на Хемимонт [Хемус – б. В.Й.] ...”/Йордан. Гетика, 267. – В: Йордан. О происхождении и деяниях ге-тов. Getica. М., 2001. – Електронна публикация: http://www.krotov.info/acts/06/iordan/iordan01.html/.След Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г. и едиктитена император Теодосий I за забрана на всички религиозни култове извънортодоксалното християнство, ръкописите на Улфила и на неговите учени-ци били преследвани и унищожавани, под предтекст че са арианска ерес.По чудо е оцелял и то не напълно, един препис, наречен „Кодекс Аргентеус“(сн. 32-36), както и отделни страници от други ариански текстове.59КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИСнимка 32. Титулна страница на фототипното издание на “Кодекс аргентеус”, подаренопрез 2007 г. от Кралство Швеция на Република България. Национална библиотека “Кирил иМетодий”, Фонд „Старопечатни, редки и ценни книги“. Фото автора.Снимка 33. Металният обков на “Кодекс аргентеус”. Фото автора.60ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВСнимки 34, 35. Две произволно избрани страници от фототипното издание на “Кодекс аргенте-ус”. Национална библиотека “Кирил и Методий”. Фото автора.Снимка 36. Азбука “готика”, според нас масагетската (бохарската) азбука, на епископ Улфилаот средата на ІV в., с която е написан “Кодекс Аргентеус” (препис от VІ в.); поместена във фо-тотипното издание на Университета в гр. Упсала, Швеция /Национална библиотека “Кирил иМетодий”, отдел “Ръкописни и старопечатни издания”/. Езикът е дискусионен: непознат старо-германски диалект или горнонемски диалект.61КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИПо графиките на буквите обаче, както и по тяхната поредност тази азбука“готика” си е една кирилица, само че с пет века по-ранна от познатата нам.Макар че в нея са вмъкнати няколко латински букви D, Z, H, I, N, R, S; вижда-ме вместо латинската G – кирилската Г, вместо латинската L – кирилскатаЛ, вместо латинската Р – кирилската П, вместо латинската V – кирилскатаУ; освен това тя съдържа специфичните старобългарски (бохарски) букви Чи Х, както и дифтонгите Ю и Я.В тази т.нар. готика прави впечатление необичайната графема надифтонга Ю, която е използвана в Тракия още по времето на неолита катознак-идеограма на отеца Тан-Ра. Действително има логика в използванетона знака като буква Ю, защото ако заместим точката на Ра със синоним-ния ѝ фалически знак на отеца-син І, ще получим графичното съчетаниеІ-О, слято Ю. Това упражнение на Улфила е издържано и във фонетиченсмисъл, защото слятото произнасяне на І – О дава именно “ио” = “ю”, кое-то впрочем е било инициалното име Ю н а б ога-отец в б ългарската т итлаЮвиги или Кхан-Ю (Китай), както и в латинското Иови/Иуви или Юпитер(Ю-Питар, т.е. “Отецът Ю”).Знакът (Ю), т.е. „Ювиги“, означаващ „Велик“ (канас/княз), може да бъдевидян в текстовете върху „Синайските сантии“ (вж. тук снимки 26-31), кактои на запазените монети на Волжка България и Киевска Рус /вж. ВалентинЙорданов. С имволи и з наци о т д ревността. С ., И зд. „ Асеневци“, 2 023, с .51-88/.Средновековният ръкопис от VІ в., пазен днес в гр. Упсала, Швеция, сесмята за препис, направен в гр. Равена, от оригиналния ръкопис, който билсъздаден в средата на ІV в. (338-349 г.) от Улфила, епископ на Долна Мизияи Дакия, в неговата резиденция Никополис ад Иструм. Т. нар. “готско” пис-мо, което виждате на факсимилетата, всъщност е Улфиловата преработ-ка на свещената бохарска писменост, която книжовникът придобил през338 или 339 г. в гр. Александрия, Египет – религиозно-културен център набохарската диалектна диаспора. Именно древното бохарско писмо на богДионис/Хор, съхранявано от офитите в гр. Александрия, било преработенов масагетски вариант от епископ Улфила (339 г.), а след пет века и половинаосъвременено от Климент Охридски (895 г.) в българската кирилица.През ІV в. тази писменост най-добре съответствала на езика на ми-зо-гетския (масагетския) етнос в римските провинции Долна Мизия иПрибрежна Дакия, управлявани духовно от епископ Улфила до 383 г., сетнеот неговия ученик – мизиеца Авксентий, който преместил епископската ка-тедра в гр. Дуросторум, а в следващите столетия – от техните духовни на-следници. Улфила доста се потрудил да върне на своя народ – мизи-гети-те – изконната им древна бохарска азбука, която те били изгубили порадипреживените от тях войни и миграции.62ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ6. НЕСЪСТОЯТЕЛНАТА ХИПОТЕЗА ОТНОСНО ЕЗИКА,КОЙТО Е ПОЛЗВАЛ УЛФИЛА В СВОЕТО ТВОРЧЕСТВО.Съвременната хипотеза, че Улфила е направил необходимите му за него-вото богослужение преписи на библията на старогермански език няма осно-вание, защото по онова време неговата епархия Мизия-Дакия била обитава-на от тракийските племена мизи-гети-даки, в напреднал процес на етниче-ско сливане. Улфила, родом от Кападокия, е говорел стария гетски (хетски)език, а не германски.Какво казват античните източници по тази тема?В своята карта „Персийското царство и държавата на Александър Велики“Хайнрих Киперт е ситуирал племето Basilici Scythae, т.е. „царски скити“, на по-луостров Крим и северно от Черно и Азовско море от устието на р. Borysthenes(Днепър) до устието на р. Tanais (Дон) (сн. 37). А в своята карта „Европа следнашествието на варварите през V-VI век“ Конрад Малте Брун е поставил насъщата територия българската орда Kutrigures, които заедно с втората ордаUtigures на изток от р. Дон и третата орда Onogures н а з апад о т р . Д непър,образуват Royaume des Bulgares, т.е. „Царството на българите“ (сн. 38). Кар-тографът очевидно има предвид Велика България н а к ан Кубрат. /вж. Атлас“Българските земи в европейската картографска традиция (ІІІ-ХІХ в.)”. Съста-вител Димитър Стоименов. Център за изследвания на българите, Държавнаагенция “Архиви”, ИК ТАНГРА ТанНакРа. С., 2008, с. 449-450; 477-478/.Снимка 37. Детайл от картата на Хайнрих Киперт „Персийското царство и държавата на Алек-сандър Велики“ (в IV в. пр.Хр.), съставена на основата на антични извори. Публикувана е каточаст от изданието „Атлас на Древния свят“ във Ваймар, Германия през 1864 г.63КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИСнимка 38. Детайл от картата на Конрад-Малте Брун „Европа след нашествието на варваритепрез V-VI век“, съставена на основата на късно-антични и ранно-средновековни извори. Публи-кувана е като част от изданието „Пълен атлас по обща география“ в Париж през 1812 г.Според нас ордата на кутригурите е излъчвала елита на войнското съ-словие, ръководен от жреческа каста, съставена от 104 рода боили, от коитопроизхождали управляващите български канове. Затова на Кипертовата кар-та, визираща вековете преди Христа, те са обозначени като царски скити;вероятно под този етноним е стояло обединението на жреческо-войнските(варяжки, уруски или буилски) родове на кутригурите (българският дял наантичните масагети) и аналогичните родове на урус-аланите/роксоланите,базилеите/бастарните, сарматите и други народи (скитския дял на антич-ните масагети).Страбон, разбира се, е поставил “така наречените базилеи” в същата зона:“Цялата страна над въпросното крайбрежие [на Понта – б. В.Й.] междуБористен [р. Днепър] и Истър [р. Дунав] включва най-напред [от юг насевер – б. В.Й.] Гетската пустиня; след това са тирегетите [с главен градТирас, дн. гр. Акерман, южно от устието на р. Днестър – б. В.Й.]; а следтях [т.е. между реките Тирас/Днестър и Бористен/Днепър – б. В.Й.]са язигите сармати и така наречените базилеи и ургите [угрите,т.е. унгарците – б. В.Й.], които са предимно номади...; тези народиобитават и около Истър, често пъти от двете страни [к. В.Й.]. А във64ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВвътрешността обитават най-напред онези бастарни, чиято странаграничи с тази на тирегетите и германите, бидейки и те самите отгерманския род, и са разделени на няколко племена..., а роксола-ните, най-северните от тях, владеят равнините между Танаис [р.Дон – б. В.Й.] и Бористен [к. В.Й.].” /География, Книга Седма, ІІІ, 17/.Фразата “бидейки и те самите от германския род” означава не чисти гер-манци, а смесени. Според нас под етнонима бастарни трябва да се подраз-бира древният народ масагети, сплав от мизи и гети, който, бидейки род-ствен на кутригурите (най-северният дял от мизите), е заемал вътрешност-та на страната, близо до кутригурските владения. Управляващата каста набастарните/масагети били урусите/роксолани, които пр.Хр. били известникато царски скити. За последните Страбон казва “така наречените базилеи”и че те, заедно със сарматите (сар-мати = „[Потомците на] Царицата-май-ка“) и номадите угри ( маджарите) обитавали долното течение на рекитеДнестър и Днепър, като същевременно част от същите народи живеели иоколо р. Дунав.Местоположението на царските скити у Киперт съвпада с това на бас-тарните-роксолани у Страбон, който ги нарича и базилеи. В българския ле-тописен свод “Джагфар тарихи” последните са назовани уруси. Смятаме, четова са синонимни етноними на един и същ народ, употребявани от различни-те негови съседи. В самото име бастарни – Баз-Тара, или “Царе [поставени]от Тара [Тангра]”, се съдържа коренът на етнонима базилеи.Този народ е бил, както обяснихме по-горе, етническа сплав между жре-ческо-царското съсловие на кутригурите (българите) с управляващото съ-словие на скитите, известно още като царски скити.В цитираните текстове на Страбон проличава, че той смята роксолани-те, бастарните и тирегетите за племена, родствени на германските, иможе би изостанали в Скития при масовата германска миграция във векове-те преди Христа от Северното Черноморие към Средна и Западна Европа.Защото преди това в същата книга 7 на своята „География“ той най-подроб-но разглежда местообитанията по негово време на германските племена вЕвропа. Но според по-късни източници в Скития през IV век са живели други„германци“ – фаранги, алманци и галидж (вж. по-долу).Възможно е старогермански език да е говорел един контингент от гет-ски племена, който още във вековете преди Христа е мигрирал от СевернотоЧерноморие към полуостров Скандза (Скандинавски полуостров). Там гети-те, които употребявали дотогава трако-мизийски (протобългарски) диалект,завладели и се смесили с местните племена. Обикновено сред завоеватели-те преобладават мъжете, а сред завоюваните – жените, които раждат и въз-питават новите поколения. Може да се предполага, че в резултат на това наполуостров Скандза гетското племе започнало да говори старогерманскиезик, а етнонимът им бил променен на готи. Това навярно е разликата междугети и готи: първите са древен народ, в съжителство и етническа симбиоза65КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИсъс също древния народ мизи, говорещи северно-тракийски диалект = про-тобългарски език; а вторите са отцепници от стария гетски етнос, коитоса живели шест или осем века на Скандинавския полуостров, в съжителствои симбиоза с неизвестно племе, в резултат на което започнали да говорятстарогермански език. Но дали този език е бил майчин за всички готи, трудное да се каже.През 105-107 г., по време на Втората дакийска война, настъпила промянав политическата карта на Европа. Тогава император Траян окончателно по-корил Дакия, включително закътаната в Карпатите столица Сармизегетуса,а дакийският цар Децебал бил заловен вследствие на предателство и убит.Топонимът Сармизегетуса буквално означава: „Цар на Мизе-Гетия“.Застрашително приближаващата римска инвазия стреснала свободолю-бивия владетел на асите Один, който организирал спешна спасителна миг-рация на своя народ от старите му обиталища Осаландия, източно от рекаТанаксвисл (Танаис или Дон) към крайбрежието на Северно море (днешнаДания). Лично Один се укрепил на остров Одинсьой/Одинзее, като около110 г. изпратил дъщеря си Фрея с част от аската войска на север, за да тър-си естествено защитени земи. Така Фрея стигнала до полуостров Скандза./Снуре Стюрлюсон. Саги за кралете на Севера. Прев. от норв. език РумянаСиромахова. С., ВИ, 2003, с. 23/.Нашествието на Фрея предизвикало, по ефекта на доминото, миграциятана местното готско население от Скандза през Прибалтика и Карпатитекъм Прут, Днестър и Днепър, където готите наложили властта си над стари-те местни племена. По това време съобразно географското си разположениете се разделили на тервинги или вестготи и гревтунги или остготи, подлидерството съответно на родовете Балти и Амали. Така двете готски родо-во-племенни обединения, имайки за граница помежду си р. Днестър, обита-вали необезпокоявани новата си земя около два века и половина.Към средата на IV век обаче пак настъпила промяна, поради нашествиетоот изток на хуните на Баламбер. За около две десетилетия вождът на хунитеуспял да привлече в своя племенен съюз поробените от готите местни старо-жители анти, склавени, мурдаси, меря, агачири (потомци на античните ага-тирси), голтескити, бастарни и др. Подготвил се добре, Баламбер започ-нал да провежда „разузнаване с бой“ срещу аванпостовете на остготите.След 355 г. на р. Танаис (Дон), вероятно по нареждане на остготския кралЕрманарих, на хунския вожд Баламбер се противопоставило едно от покоре-ните тогава от готите силни местни племена, назовано от Амиан Марцелин„алани-танаити“ /Амиан Марцелин. Де- яния, кн. ХХХI, § 3-1. – Електронноиздание: Аммиан Марцеллин. Деяния (Res Gesttae). Перевод Ю. А. Кулаков-ского и А. И. Сонни из Киевского университета имени „Св. Владимира“. Киев,66ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ1906-1908/, в българския летописен свод „алани“, „саклани на Боз-Урус“ или„саклани-уруси“ /Бахши Иман. Джагфар тарихи. /Историята на Джагфар/.Свитък от булгарски летописи. 1680 година. Под ред. на А. Пантев. С., ИК«Кама», 2005, с. 17-19/, а в „Гетика“ на Йордан – „росомони“ /Йордан. Гети-ка…, § 129, 130/. В гръцките хроники този народ е записан като „роксолани“(транскрипция на българското название „рус-алани“). Редувайки сражения спреговори, Баламбер можал да покори урус-аланите; в резултат урус-алан-ската конница увеличила мощта на хунската, като тази сполучлива спойка сезапазила през следващите векове.Втори задържащ буфер срещу хуните Ерманарих поставил на Днепър ив Крим – това били войнствените племена фаранги (франки), галидж (гали-цийци – от коляното на галите) и алманци (аламани/алемани). Тези три пле-мена забавяли хунския натиск колкото им е възможно, но в крайна сметкатрябвало да отстъпят. И така се стигнало до 375 г., когато на р. Данастий(Днестър) консолидираните армии на хуните и остготите застанали една сре-щу друга. В решителната битка хунският вожд Баламбер нанесъл съкруши-телно поражение на Ерманарих, краля на Остготския племенен съюз. В ре-зултат кралският род Амали и подведомствените му остготски племена сепокорили на хуните.От това вестготите изпаднали в паника, като в сюблимния момент серазцепили поради верски различия: болшинството се укрили в Карпатите,водени от краля-езичник Атанарик, а малка част, оглавена от вожда Фрити-герн, който бил благосклонен към християнското вероизповедание, потър-сила през 376 г. убежище в Мизия от преследващите ги хуни. Благодарениена застъпничеството на Улфила, император Валент им разрешил да минатДунава, при условие, че приемат християнството и служат на империята катофедерати за охрана на Дунавския лимес. Пролетта на 378 г. обаче, порадилошото отношение на имперската администрация в Мизия, което довеловестготите до гладуване, Фритигерн организирал бунт, преодолял ромей-ските укрепления в Балканските проходи и навлязъл в Тракия. През август378 г. в битката край Адрианопол между ромеи и вестготи, които получилинеочаквана помощ от хуно-аланска конница, начело с вожда Алатей, импер-ската армия претърпяла неочакван разгром, а самият император Валент билубит. След битката Фритигерн с неговите вестготи се отдал на грабеж пър-во в Елада, а сетне и в Панония.Очевидно нямало е как за две години (376 г. началото на 378 г.) в Мизияепископ Улфила да повлияе на вестготите в духовно отношение, като обу-чи напълно и докрай техни книжовници. Тук има две възможности. Първата:Улфила да е започнал обучение на млади готи за свещеници, които макари да не са успели да завършат напълно своята подготовка, при последва-лата спешна миграция на запад, да са взели със себе си преписи от ариан-ските книги на своя учител. Втората: Улфила да е изпратил на Фритигернместни мизи-гетски книжовници, подготвяни от него продължително времепреди готското нашествие, които да са пренесли на запад свои преписи от67КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИУлфиловите книги. Впоследствие в Италия и Испания от тях са били напра-вени нови преписи, между които и Кодекс Аргентеус. Именно последнитепреписи, направени в Европа, биха могли да бъдат преработени на старо-германски език, евентуално говорен тогава от готите, обаче това също не есигурно. Зависи от горепосочените две възможности – мизи-гети или готи еизпратил Улфила. Историята показва, че езикът на богослужението по-честоне съвпада с езика на паството. Освен това не е известно остготите в Италияили пък вестготите в Испания да са говорили някога германски език. Това,че през IV век остготският крал Ерманарих е ползвал франкски и алеманскивоенни контингенти, не е основание да поставяме готите в „германския“ кюп.Подчертаваме: Улфила е създал своята азбука и богослужебни книги през338-349 г., съобразени с древния език на населението в неговата епархияМизия-Дакия, състоящо се тогава от тракийските племена мизи-гети-да-ки. Вестготите, които силно хипотетично и евентуално може да са говоре-ли някакъв старогермански диалект, били допуснати в Мизия като федератипрез 376 г. В периода 338-349 г., когато е сътворявал азбуката и книжнина-та си, Улфила нито е знаел, нито е имал предвид старогерманския език, анай-вероятно не е бил и чувал за него.Арианските книги, едно безценно наследство, оставено от достопочтенияепископ Улфила, представящо първоначалната и истинна верска доктри-на на Христовото учение, били ползвани от готските свещеници почти докрая на VI век. За жалост през 588 г. в столицата си Толедо вестготският кралРекаред наредил да се изгорят всички ариански книги и богослужението дабъде вече извършвано съгласно т.нар. гръцки ортодокс. За да извърши товадеяние Рекаред бил повлиян от майка си – гъркинята Теодосия, дъщеря науправителя на гр. Картахена и нейните братя Леандър и Исидор Севилски,които готският крал назначил последователно за архиепископи на Испания.Облечени в духовна власт, те проявили непримиримост към инакомисле-щите: станали авторитетни теолози на ранно-католическото християнство,предвестници на инквизицията.7. ПОЯВАТА ПРЕЗ VI-VII ВЕК НА НОВИТЕ ЕТНОНИМИ СЛАВЯНИИ БЪЛГАРИ. ОТПАДАНЕТО НА СТАРИТЕ ЕТНОНИМИМИЗИ, ГЕТИ, ДАКИ, КУТРИГУРИ, ХУНИ И ПР.По време на разгледаните по-горе събития в Дакия и Северното Черно-морие през II-IV век, изключвайки придошлите в началото на II век остготии вестготи, местните потомци на античните траки – родствените помеж-ду им мизи-гети-даки, се самоназовавали общо котраги ( ко-траки) иликутригури. Процесът на сливане завършил при тях през VI век, когато теполучили от тогавашните хроникьори Йоан Малала (~491~578 г.), ПрокопийКесарийски (~500~562 г.), Агатий Миринейски (536-582 г.), Теофилакт Симо-ката (~585~636 г.) и др. етнонима склавини/схлавини. /ГИБИ, Т. II. С., Изд. наБАН, 1958, с. 103-380/.68ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВТака например Теофилакт Симоката, употребява етнонима Σκλαβηνοι/Σχλαβηνοι (транскрипция от старогръцки – „склабини”/“схлабини“; транскри-пция от гръцки –„склавини“/„схлавини”) или Σχλαβοι (съответно „схлаби”/”схла-ви”). Той дори посочва, че областта на север от Долни Дунав е носела иметоΣχλαβηνια (т.е. „Схлабиния”/”Схлавиния”). Освен това Теофилакт Симокатаразкрива произхода на това племе, споменавайки в своята „История”: „Скла-вини или гети, … така бяха наричани в древността.” /пак там, с. 291-380/.Според нас етимологията на този етноним може да има три варианта.Първи вариант. Гърците да са усвоили и превели племенното самоназ-вание склаби/ саклаби, производно от три думи сак-л-аби. Това тройно сло-восъчетание означава „[Народ, роден от] Богинята майка/утроба“. Първатадума сак е един от синонимите със значение „утроба“, в по-широк смисъл„майка“, например сак или каз, вак или кав. Съвсем логично другият общ ет-ноним на местните племена е саки, т.е. „[Потомците на] Утробата/Майката“.Освен това етнонимът на едно от сакските племена – сарматите – е подчи-нен на същата логика сар-мати, т.е. „[Потомците на] Царицата-майка“. Вто-рата дума ал (пресирана в съгласната л) означава „бог“/“богиня“, а третатадума аби – „майка“, като и двете имат източен произход, донесени и ползваниот българите в състава на Хунския племенен съюз.Втори вариант. Ако самоназванието е било склавини/склавени, разбивка-та на етнонима е тройна като горната: ск=сак + ла=ал + вен=венус. Значение:„[Потомци на] Богинята-майка Венус“, като Венус (Венера) е също разновид-но име на богинята-майка.Трети вариант. Възможно е посочените гръцки етноними да са транскри-бирана форма на думата словене/словяне, произхождаща от слово и харак-теризираща народа в епархията на Улфила като ощастливен от своя пастирда притежава великия дар на книжовността. Необходими са били повече от150 години упорита просветна работа: отглеждане и възпитание на свещени-ци-учители в действащи школи при манастирите и черквите.Така или иначе, появата на етнонима словене/словяне е станала едва презVI век. До V век включително същите тези племена са били назовавани с ко-лективния им древен етноним венети/венди, като една част от тях, разполо-жена по- на североизток, била известна с името анти. Разбира се, тези ста-ри етноними били ползвани от по-ранните хроникьори, напр. Плиний Стари(23-79 г.), Публий Корнелий Тацит (~56-117 г.), Клавдий Птолемей (~85~170 г.),Аврелий Медиолански (~337-397 г.), Йероним Стридонски (347~420 г.), Филос-торгий (368-439 г.), Павел Орозий (~385~418 г.) и др. Впрочем общият етнонимвенди има етимология, аналогична на тази на саклаби, както и на тази насклавени: Вен-Ди, т.е. „[Потомци на] Богиня Венус“.Но да се върнем към Теофилакт Симоката. На друго място той идентифи-цира славяните посредством гетите, в описание на едно сражение междуславяни и ромеи:69КАНА СЮБИГИ ИЛИ КАНАС ЮВИГИ„…На четвъртия ден той [стратегът Петър, брат на император Маврикий(582-602 г.)]… напуснал бързо Одесос [дн. гр. Варна]… Когато пристигнал вМарцианопол [античен град край дн. гр. Девня], заповядал хиляда души отвойската да избързат напред. Те попаднали на шестотин славяни, които но-сели със себе си голяма плячка, взета от ромеите… Понеже за варваритесблъскването било неизбежно, те съединили колите и образували укрепле-ние, след това поставили жените заедно с децата сред стана. Ромеите сеприближили до гетите (това е по-старото име на варварите) [к. В.Й.] и несмеели да влязат в сражение, защото се страхували от копията, които отукреплението варварите хвърляли срещу конете…“ /Христоматия по историяна България. Т. I. Ранно средновековие VII-XII в. Съст. П. Петров и В. Гюзе-лев. С., Изд. НИ, 1978, с. 35/.Гетският историк Йордан (?~552 г.) пише в съчинението си „Гетика“ за скла-вини, които обитавали територията на север от р. Дунав – от Мурсианскотоезеро (ез. Балатон) до р. Данастър (Днестър).Волжките българи употребявали етнонима саклани, хоронима Саклан илиСакланска степ – заключена между реките Дунав и Волга, Сакланско море(Черно море) /Бахши Иман. Джагфар Тарихи /Историята на Джагфар/. Свитъкот булгарски летописи…, с. 17, 18/.Арабските автори ползвали близкия етноним сакалиби, саклаби, склаби/вж. Арабски извори за българите. Христоматия. Съставител Р. Заимова.Превод от арабски А. Стоилова. С., ИК ТАНГРА ТанНакРа, 2000, с. 25-31, 49,73, 74, 81, 94; Пл. Павлов, К. Цонев, С. Евстатиев, А. Стоилова, М. Нури-дин, М. Цонева, В. Кънев. Волжка България. – В: книгата „Българи и араби“.С., ИК „ТАНГРА ТанНакРа“, 2005, с. 93/.Според нас бившите венети или сетнешните словяне са идентични с би-вшите кутригури или сетнешните българи. В „Повесть временных лет“ тозинарод е именуван поляне. Това бил земеделски, уседнал народ на градос-троители, войни и слънцепоклонници – наследник и продължител на Диони-совата култура на прототраките и траките, последователно изграждана отвремето на неолита, през медта, бронза, желязото, до античността.През VII век словянското или кутригурското племенно обединение меж-ду Дунав и Днепър получило етнонима българи, разпрострял се тогава и вър-ху родствените им племенни обединения утигури и хоногури, които обитава-ли територията на североизток от Днепър – до Каспийско море и Кавказ. Етозащо гръцките писатели правят аналогия както между хуни и българи, така имежду мизи и българи.Посоченото разширение и разпростиране на етнонима българи билоокончателно завършено във федеративната държава Стара Велика Бълга-рия, управлявана в периода 622-668 г. от правнуците на Баламбер – братятаКубрат и Кий.През 605 г., благодарение на ходатайството на чичо им кан Органа (605;618-622 г.), двамата около 13-14-годишни принцове били приети в Константи-нопол от император Фока (602-610 г.) и отраснали в двореца като евентуални70ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВбъдещи владетели на съюзна държава. Там те са покръстени и вероятно саучили в Магнаурската школа. Техният престой в двореца продължил и приследващия млад император Ираклий (610-641 г.), с когото „завързали нечува-на дружба“. /Йоан Никиуски. Хроника. Превод на В. Н. Златарски. – В: Хрис-томатия по история на България. Т. I. С., 1978, с. 78; Бахши Иман. Джагфартарихи…, с. 21/.През 622 г., когато Кубрат и Кий възмъжали и поели властта в своетоцарство, добрите лични взаимоотношения между тях и Ираклий се оказа-ли благоприятна предпоставка за сключване на изгоден съюз между дветедържави, който довел до спасението както за България, така и за Източнатаимперия от техните врагове аварите и персите. Този здрав съюз позволилна Ираклий да победи Персия (628 г.), на Кий (622-658 г.) – да постигне раз-грома на едно чуждо и кратковременно политическо образувание в Европа,Аварския каганат (560-628 г.), като на негово място образувал своята Запад-но-славянска федерация Дулоба, а на Кубрат (622-668 г.) – да укрепи и раз-шири многоплеменната държава Велика България.