×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 833

ДЕМИР БАБА ИЛИ АВИТОХОЛ

Rate this item
(0 votes)

    Свещеното място Демир баба – „Железния баща“, се намира край град Исперих, Северна България. Днес в тази местност съществува алевийско тюрбе, построено през XVI век и носещо същото название – Демир баба теке.

    Според нас алевийското тюрбе е издигнато върху руините на по-стара сакрална сграда: мавзолей-кенотаф (символичен гроб) на българския родоначалник Дионис/Хор, почитан от азиатските българи като Авитохол (Абу-То-Хол, т.е. „Баща от древността“).

    Защо смятаме така? Нека проследим събитията в тяхната хронология.

    През 680/681 г. кан Аспарух (665-701 г.) създал Дунавска България върху земите на бившата масагетска държава, съществувала от ХІІ в. пр.Хр. до началото на ІІ в. сл.Хр. (когато била покорена от император Траян). Естественият историко-географски център на Аспаруховата държава, която заела старите области Дакия и Мизия, била древната гетска столица Даусдава/Хелис. Тя не е локализирана, но се предполага, че се е намирала в обособения днес археологически резерват Сборяново и то в зоната с гъста концентрация на останки на селища, храмове и могили около село Свещари и мястото Демир баба.

    Клавдий Птолемей (87~150) е записал DAVSDAVA на юг между NOVE и DVROSTORVM /Атлас „Българските земи в европейската картографска традиция (ІІІ-ХІХ в.)“. Съставител Димитър Стоименов. Център за изследвания на българите, Държавна агенция „Архиви“, ИК ТАНГРА ТанНакРа. С., 2008, с. 443, 444/. Впрочем топонимът Даусдава съвсем не означава „Вълчи град“, а „Богът на девите“ (Деус дева), или „Богът на боговете“, т.е. отецът на божествената раса Хелиос (египетският Ра), когото племето хети/гети възприело за свой патрон. Тази семантика кореспондира с дублетния топоним – Хелис.

    Смятаме, че след победната битка в 680 г. на Аспарух над Константин IV Погонат (668-685 г.), овладяването на Мизия от българите и подписването на мирен договор в 681 г., канът устроил първоначално тук своята столица и основен военен лагер. В ролята си на върховен жрец на Тангра, той определил къде да бъде духовното средище на новата държава – свещено място, което завареното население почитало от стари времена. Върху любимото масагетско светилище на Сина на слънцето Хелиос/Ра, както и на следващия син на слънцето Тракийския конник Дионис/Хор, кан Аспарух наредил да се построи мавзолей-кенотаф на бога.

    Този път обаче богът-родоначалник на трако-българите бил представен във войнската му същност на непобедимия багатур, героят-великан Авитохол („Древен баща“), облечен в железни доспехи и въоръжен с железни оръжия, умеещ да се превъплъщава в свирепия вълк Бури. Такава всъщност била представата на идващите от Азия българи за техния племенен баща.

    Впечатлените от желязната статуя (кукла) поклонници я нарекли Железния баща и това название станало популярно.

    Така изложената си версия ние основаваме на преданията за Демир баба, съхранени сред населението на археологическия резерват Сборяново и на град Исперих. /Борис Илиев. Легендите за Демир баба – Железният баща. В: Демир баба – Железният баща. Сборник легенди и научни изследвания. Съст. Б. Илиев, д-р А. Кънев. С., 2005, с. 12-40/. В тях има няколко сигнални маркера (качества), които разкриват че зад Железния баща се крие именно бог Дионис/Хор – родоначалникът на траките и българите.

    Според първия маркер „железният баща е един от седемте велики човеци, които не се знаят от простосмъртните, но винаги са между тях“. Богът-праотец и закрилник Хор действително бил седмия по ред владетел на света.

    Вторият маркер определя Железния баща като „баш великан-дух“, „предтеча на християнството, олицетворяван от Св. Георги“. Аналогията между Тракийския конник – Хероса, и Св. Георги Победоносец едва ли се нуждае от обяснение.

    Третият маркер казва буквално: „Великанът над великаните и заповедникът на водата и огъня извадил огън от кремъка и донесъл на хората желязото, от което ги научил да правят оръжия и оръдия на труда.“

    В дълбока древност боговете ползвали за сечива медта и бронза. Кронос/Ра, дядото на Дионис/Хор, пазел в тайна технологията (чрез огън и вода) за добиването и обработката на желязото – най-твърдия метал, на която го научила още в неговата младост майка му Гея. След време, когато Хор възмъжал и пожелал да си върне трона на своя баща Зевс-Амон, старият Ра му предал секрета на желязото. Хор облякъл малцина свои верни другари в железни брони, въоръжил ги с железни оръжия и така победил огромната армия на узурпатора Сет (съгласно надписа по стените на храма на Хор в Едфу).

    По-късно, по неговия пример, внукът му Иджик оборудвал с железни ризници своите войни-именци и конете им, и чрез мощта на тази тежка кавалерия създал в Източна Азия империята Хон /Бахши Иман. Джагфар тарихи (Историята на Джагфар). Свитък от булгарски летописи. 1680 година. С., 2005, с. 14/.

    Следователно Дионис/Хор, познат на българите като богът-ковач и войн Хърс/Хорс/Хурса, е този, който въвел желязото в употреба /пак там, с. 284, 285, 335/. В тази връзка е възможно в района на мавзолея да са били разположени ковачниците за оръжие и оръжейните складове на българския кан.

    И накрая, четвъртият маркер също ни дава специфична информация: „казват, че майка му [на Железния баща – б.В.Й.] била сърна. Казват още, че той самият можел да се превръща на сърна, на вълк и на пчела“ /Б. Илиев. Легендите за Демир баба…, с. 12-15/.

    Да, в българския фолклор „Боже чедо“ (Дионис/Хор) се ражда като еленче, а неговата майка – кравата Йо или хатор Изида – се превръща в сърна: „Замъчила се е Божа майка по Игнажден, по Колада, че родила Боже чедо – Сур Елен, златни рога“. Впрочем, от сърна е роден и Авитохол, с който започва „Именникът на българските канове“.

    Единствен от боговете Хор е можел да приема вълча ипостаза – на бързия, ловък и свиреп вълк Бури (сн. 1). По повод на това ще добавим, че точно край село Свещари е намерен интересен артефакт (сн. 2): сребърен начелник за кон във вид на бюст на Хор в броня с висока яка, на главата – качулка от железни пластини, а върху бронята на гърдите му чрез релеф е представен вълкът Бури с крила.

 

     
Снимка 1. Стенопис от Дендера, Египет: отляво - колона от три изображения на бог Хор с маска на вълк; отдясно – колона от три изображения на бог Хор с маска на сокол   Снимка 2. Начелникът за кон от Свещари, България.

 

     И пак единствен Хор е оприличаван на пчела. В надписа върху стените на неговия храм в град Едфу, Южен Египет, описващ войната му със Сет, се споменава как той се издигнал като „голямо крилато слънце“, сетне се спуснал „като огромна пчела“ към войните на Сет, „яростно насочи жилото си срещу тях“, вследствие на което „те повече не можеха да виждат нищо“.

    През времето от кан Аспарух (665-701 г.) до кан Пресиян (836-852 г.) българите имали свободата и избора да изповядват едновременно тангризъм и християнство. Храмовете на двете исторически свързани и непротиворечащи си религии работели мирно и спокойно. Идилията продължила и в началото на управлението на кан Баръс (Борис І), до момента, в който той попаднал под гръцко влияние и приел повторно християнската вяра (и името Михаил), но в гръцкия ѝ ортодоксален вариант, който порочно не търпял съществуването на конкурентни религии, обявявайки ги за антихристови или за ереси.

    Последвали жестоки репресии: събаряне на езическите храмове и избиване на служещите в тях колобри, изгаряне на книжнината, съдържаща ценни данни за древната ни история и култура, претопяване на металните култови предмети и т.н. Вероятно княз Борис І/Михаил (852-889 г.) не е посмял да разруши мавзолея на Дионис/Авитохол (Железния баща), затова пък го преустроил в манастир „Св. Георги“. В плана на гръцкото лукавство християнският светец-победоносец Свети Георги трябвало да замести праотеца на българите Авитохол, с цел те да забравят произхода си и в перспектива да бъдат асимилирани в общата маса на ромеите – погърченото тракийско население в Тракия и Мала Азия.

    Народът обаче не е лек като своите управници, той има здрава памет и вплита неудобната за политическите лидери история в легенди, предания, апокрифи, а също във фолклорната традиция. По празник мизийските българи се стичали в манастира „Св. Георги“, но те всъщност отивали при своя Железен баща, говорели помежду си за него и се уповавали на него, както и на лечебния му извор, ако страдали от житейски или здравни проблеми.

    Седем века по-късно България тегне под османско робство, а манастирът е изгорен. Ала мястото е свято! Противно на очакванията на султана и на местните феодали, хората продължавали да идват там. Покрай обичайните си ритуални практики, те изричали молитви към Железния баща да се върне при тях и да ги оттърве от алчните и жестоки деребеи, които им съдирали кожите с данъци и ангарии.

    Тогава се появил лъже-железен баща, втори Демир баба. Това бил Хасан баба Пехливан, син на дервиш от алевийска (алианска) секта и на знатна българка от с. Кованджилар (с. Пчелина, находящо се на 20 км. южно от Сборяново). След като изкарал военната си служба като спахия в Османо-Унгарската война (1526-1541 г.), той се завърнал в родното Лудогорие и се посветил на духовно служене. Построил Демир баба теке, благоустроил района и започнал да привлича поклонници. Заселниците алевии споделяли тук шиитската си вяра, а местните българи-християни продължили да изпълняват отредените ритуали по Игнажден и Колада, Гергьовден, Димитровден и пр. Двете вери живеели в отлична търпимост една към друга /пос. съч, с 25-27/.

    Когато Хасан баба Пехливан починал, погребали го, облечен в неговата спахийска ризница, а текето му се превърнало в тюрбе (мавзолей). До неговия гроб обаче били прилежно сложени гигантските железни обувки, останали от бронята на първия Железен баща – Авитохол.

    Отбелязваме, че има митологична връзка между Демир баба и главния герой в сръбската народна приказка (записана в османско време) „Баш-челик“, т.е. „Желязната глава“ – крилат непобедим войн, воюващ с крилати змейове, орли и соколи.

    Резерватът Сборяново, включително свещеното място Демир баба, попада в ареала на етническата група хърцои/хърсои, последователи на култа към езическия български бог Хърс/Хорс/Хурса. Старинната носия на мъжете-хърцои се отличавала с белите тесни панталони беневреци, жените-хърцои вместо пола си връзвали две шарени, богато везани престилки (пещмал) отпред и отзад. Особени празници: „Вардене на квас“, „Герман“ при суша, „Русалии“ – от Спасовден до Св. Троица, „Кукери“ – с разиграване ролите на коза, козел и конче „караконче“. Приблизителните географски граници на етноса хърцои са между гр. Разград (до ХVІ в. Хръсград) и селата Костанденец, Тетово, Юпер и Хърсово /Анчо Калоянов. Названието на етнографската група хърцои и култа към бог Хърс. – http://liternet.bg/publish/akaloianov/stb/hyrs.htm/.

    Според нас към земята на хърцоите трябва да се добави и областта на гр. Исперих, с което тя добива формата на правоъгълник, заключен между Костанденец, Тетово, Исперих и Хърсово, със страни 30 х 50 км. Дори бихме го разширили на северо-изток до градовете Тутракан, Дръстър и Тервел.

    Етническата група хърцои била наричана още гребенци. Последното название ни насочва към един от външните белези на войнската каста на българите-бурджани. Известно е, че конниците, произхождащи от родовете на войнското съсловие са формирали прочутата тежка кавалерия на бурджани-
те, която ползвала най-добрите расови и обучени коне. Конник и кон, изцяло облечени в желязо, са станали прототип на по-късните средновековни рицари (cavalier) в Европа.

    Тази българска войнска традиция датира още от времето на Иджик, основателя на държавата Хон/Хонор на река Амур. Хоните на Иджик показвали, че са „синове на слънцето“ (хон/кон) чрез характерен белег – плитка или „конска опашка“, която оставяли на бръснатите си глави. Този външен знак всявал респект и изисквал подчинение от съседните племена. Но при битка плитката оставала скрита под шлема, поради което на шлема започнали да монтират също така добре известния през архаиката и античността гребен.

    Изглежда потомствените конници-аристократи на кан Аспарух са носели такива шлемове – един характерен белег, запазен в етническото название гребенци.

    Бог Дионис/Хор (Хорос) е бил почитан от Аспаруховите българи под името Хърс/Хорс/Хурса, винаги в комплект с огнеметеца Перун. В Тибетски манастири има стенописи с изображения на цар Гасар на бял кон, в облекло, пищно украсено с гайтан. Идентична външна релефна украса са имали българските конници през средновековието (сн. 3). С гайтан са украсявани мъжките носии на българите чак до края на ХІХ в., в това число на етническите групи хърцои и капанци. В Търново, Сливен и други градове са работели специални цехове за гайтан, а гайтанджийството било един от основните и престижни български занаяти.

 

Снимка 3. Български спешен хусар и пехотинец побеждават византийски войници през Х в. Миниатюра от Менология на император Василий II от XI в., съхраняван в Библиотеката на Ватикана. /вж. История на България, т. II, 1981, с. 126/.

 

    Кавалерийският термин хусар се явява метатеза на българската форма на името на бог Хор – Хурса. Подобни на българските мъжки носии, каквито впрочем са носели и четниците на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.), и по-късно четниците на Христо Ботев (1876 г.), били униформите на хусарите-кавалеристи в Полша, Унгария, Австро-Унгария, Прусия и др., като шлемовете им също имали гребен или пера (сн. 4).

 

Снимка 4. Хусар от „Придворната хоругва“ (екскорт) на полско-шведския крал Сигизмунд ІІІ Ваза (1587-1632 г.). Образът на конника е възстановен по т.нар. „Стокхолмски свитък“. Облечен е в ризница,  частична броня (кираса) и коничен шлем с бяло перо. На кожата от черна пантера има сребърни звезди. Ботушите са жълти със сребърни шпори, а ножниците черни, със златни апликации. Пиката е боядисана в червено; двете ленти на прапореца са оцветени в червено и жълто. По конската амуниция има сребърни елементи, а седлото е от червена кожа. Характерното крило от черни пера е прикрепено към задната част на седлото: то е далечен отглас от облеклото на елитните конници хусари на българо-хуните – една древна традиция, унаследена от техните митични
царе-елбири (елби или елфи).

 divide