Коренът муш/мус носи значението „остър“, какъвто именно е споменатият двоен връх. Озвучаването на последния звук „ш“ дава муж/мъж. Което ни помага да разберем защо на санскрит мусала значи „боздуган“, „сопа“, „пика“ (копие), „чукало“: очевиден фалически символ. Впрочем, така изглеждат и цветовете на билката мурсалски чай, която расте по склоновете на Рила планина. Сродните ведически думи са мус – „разцепвам“, мушти – „мъжки полов член“, муштика – „юмрук“.
Коренът муш/мус носи значението „остър“, какъвто именно е споменатият двоен връх. Озвучаването на последния звук „ш“ дава муж/мъж. Което ни помага да разберем защо на санскрит мусала значи „боздуган“, „сопа“, „пика“ (копие), „чукало“: очевиден фалически символ. Впрочем, така изглеждат и цветовете на билката мурсалски чай, която расте по склоновете на Рила планина. Сродните ведически думи са мус – „разцепвам“, мушти – „мъжки полов член“, муштика – „юмрук“.
Но върхът е двоен: явно Ре стои тук заедно със своя брат Геб. Двойният връх очевидно бил приеман за природен образ на първородните богове-близнаци (деца на Уран и Гея): по-високият Мусала отговарял на небесния бог-слънце Ре, известен още като скотовъдеца Велес/Хелиос I/Мардук/Сакар (Крилатият змей/Дракон/Ламя), а по-ниският Малък Мусала – на земния бог Геб, известен още като земеделеца Самар/Кронос/Енлил/Ел.
В района има и два топонима с корен мус/мурс, споменати по-горе: село Мурсалево, сгушено в западния склон на Рила, край което е открит ранно-неолитен град с уникална ортогонална планировка и село Мусомища – на югоизточния склон на Пирин, – където също има останки на град, съществувал през VI-V хил. пр.Хр.
Северно от Рила се простира по-ниска и разлата планина с дублетното име Верила – Вер-Ри-Ла, Вер-Ре-Ал, значещо „Ре, богът-дракон“.
Към планинския масив Рила откъм юг е прилепен масивът Пирин (Перин/Перун). Пи-Ри-Ин, се чете буквално „Планината на Ри [Ре] и Ин [Жената]“. Античното название било Орбели: Ор-Бел, т.е. „Красивият Хор“, визиращо последния слънчев бог. Съдейки по това, че бог Ре се явявал дядо на Дионис/Хор, а бог Перун (Зевс-Амон) – баща на същия Дионис/Хор, вероятно сегашното име Пирин/Перин/Перун е предхождало античното име Орбели (Орбелус). Т.е. хронологията на името е: Пирин, Орбели и пак Пирин.
Първенец на Пирин е връх Вихрен (2914 м.), чието старо име Ел тепе („Връх Ел“ или „Божи връх“) ни отвежда както към бог Кронос/Ре (наричан в Леванта и Анатолия Ел), така и към неговия внук – бог Дионис/Хор.
Самият връх има пирамидална форма. До него откъм югоизток е долепена седловината Кабата (2535 м.), а в североизточна посока се спускат два циркуса: Голям казан (2400 м.) и Малък казан (2200 м.). Отбелязваме любопитния феномен, че тези местности се обитават от стада диви кози; а козелът (Пан) е бил зооморфен образ последователно и на Кронос, и на Дионис. Тук е налице едно забележително единство между природа и митология!
Планинските масиви Рила, Пирин и на изток – Родопи, – затварят помежду си живописното Разложко поле. От дълбока древност тук живеели бесите – жреческото съсловие на голямото племенно обединение траки, което в по-дълбока древност било познато под етнонимите именци или румци.
Племенното (съсловното) име беси, по точно песи, означава буквално „пастири“ („водачи“, „учители“). На древноегипетски пес (пас), а има и друг термин – сев (сив/сав/саб), значел точно това. Йероглифът, с който се изписвали пес и сев, бил куче с вирната опашка – пазач и водач на стадото (народа).
Бесите не били жреци („пастири“) само на сатрите (сатирите), по-сетнешните одриси, а на всички племена в Тракия. Като жречески елит, потомци на боговете, съхраняващи традициите на Дионисовия култ, от тях произхождалицарските домове и аристокрацията на всяко едно от тракийските племена на юг, понякога и на север от Балкана.
Топонимни следи от титлата пастир могат да се намерят и в Северна България, бивша Долна Мизия, което означава, че и жреците на мизите са ползвали универсалната свещена терминология на боговете. Другояче не би могло да бъде.
При нашите проучвания попаднахме на топонима Паскалевец, село на около 50-60 км. северно от град Велико Търново. Паскалевец – Пас-Ка-Ал-Ев, или „Пастири, синове/дъщери на богиня Ева“. Идентично е значението на личните имена Паскал и Паско (Пас-Ка-Ал, т.е. „Божият син, пастир“), свещеническия сан при протестантите – пастор („Пастирът Тор [Бик]“), християнския празник Пасха (Пас-Ха, т.е. „Велик пастир“), както и на думите с негативна окраска, придадена им от християнските догматици – пасмина (Пас-Мин, или „Пастирът Амин [т.е. Амон]“), пасквил (Пас-К[а]-Ел, или „Пастирът, син на Бог“).
Село Паскалевец попадало в земите на племето кробизи, което влизало в състава на племенното обединение на мизите. Заедно със село Дъскот (Дъс-Кот, Тас [сат/съд]-Кот, т.е. „Таса [съдината] Котито [котлето, утробичката]“), Паскалевец е разположено на хълмове, доминиращи над географския център на Дунавската равнина. Тези хълмове в миналото били обрасли с вековни дъбови гори, а върховете им и днес са увенчани с големи могили, осигуряващи покоя на царете-пастири на кробизите, а може би и въобще на мизите.
Изпъкналият над равнината хълм Дъскот – Дас-Кот или Тас-Кот – е като тас, плитък съд, обърнат с дъното нагоре. Такава форма имат тракийският остров Тасос и австралийският остров Тасмания, оформени от планини, издигащи се над равната морска шир. Така е получило името си и мезолитното селище Таса (Деир Таса) в Горен Египет. В Азия идентичната дума таш означава „пещера“.
Съдейки по топонима Дъскот (Тас-Кот), в който са съхранени свещени понятия, на това място е имало светилище на втората поред богиня-майка Котито/Котис (в митологията тя е по-известна като Рея), а древното селище, предшестващо близкото село Паскалевец, е служело за обиталище на обслужващите нейното светилище жрици/жреци. Край Паскалевец, освен това, е открито светилище на Тракийския конник – едно от главните за Мизия и Тракия (сн. 1).
Други идентични и аналогични топоними в България: Паскалево, Паспал, Пасарел, Пастир, Пастирци, Пастух, Пастуша, Пастра /Н.Мичев и П.Коледаров. Речник на селищата и селищните имена в България. 1878-1987. С., 1989, с. 209/.
Думата пас изглежда стои в основата на родовия термин баща, възникнал от прехода Пас-Та („Небесен пастир“), Бас-Та, башта и накрая – баща. Съществувал е етнонимът бастарни на масагетско племе, обитавало Скития.
В антропонимията ще отбележим френския математик, физик, философ и теолог Блез Паскал (Pascal: 1623-1662 г.) и също френския химик Луи Пастьор (1822-1895 г.), основоположник на науките микробиология, стереохимия и имунология. Фамилията Пастьор (Pasteur) е идентична с термина пастир.
Другият термин за пастир – сев, също участва в образуването на топоними. Например Севлиево – Сев-Ли-Ево, Сев-Ил-Ева, или „Пастири на богиня Ева“, явно и там са живели жреци на Богинята. Една от четирите посоки на света – север – е съставена от думата сев – „пастир“ и името Ре. В нея се разчита изразът „Пастирът Ре“, а в резултат на това четене разбираме, че пастирът Ре е живял на север от свещената земя Египет – в Тракия.
Впрочем йероглифът, който се чете (произнася) като „сев“/„себ“, изобразява седнало куче-пастир, или жезъл, увенчан с кучешка глава. Себек е ипостазният образ на куче-пастир с вирната опашка, а собек – на крокодила-пастир. И двете превъплъщения са на Хадес/Сет; чрез тези идеограми той е изобразяван в Египет.
Терминът сев/сив (св) участва в образуването на култови думи като Сива/Шива, сивила, свят, светлина, светилище, светец, свещ, свещен, сфера (сефира), севаст (българска религиозна титла), севда („любов“), свекър (бащата на сина), свако (съпругът на майчината сестра) и др.
Връщаме се отново към селата Дъскот и Паскалевец. Близо до тях са руините на трако-римо-византийския град Nicopolis ad Istrum, седалището през IV век на Улфила – първия християнски епископ на провинциите Мизия и Дакия. Случайно ли ранно-християнският култов център е ситуиран до бившия езически култов център на мизите?
Право на юг са разположени още две интересни села – Емен и Мусина, – през които последователно протича река Негованка (Нехованка), издълбала между тях и около тях забележителна пещерна система с многокилометрови разклонени галерии. Единият топоним съдържа мус, а другият Имен – разновидно име на бог Амон/Амин в Египет, – аналог на трако-елинския Зевс. Нехованка е българо-северняшкият аналог на българо-южняшкото Нехтеница: подразбира се египетската Нефтида или трако-елинската Персефона – дъщеря на Зевс/Амон, съпруга на Хадес/Сет и господарка на Долната земя. Нехтеница, Нехтос или Нестос е архаичното название на река Места, извираща от Рила планина, протичаща през земите на бесите в Разложкото поле и вливаща се в Бяло море
(вж. повече в статията „Планините и върховете с имена на божества“).
 |
| Снимка 1. Местонахождението на локализирания от нас палеолитно-неолитен култов център на племето мизи с неговите две светилища: на Котито (Рея) – при днешните села Паскалевец и Дъскот; на Зевс-Амон и Персефона/Нефтида – при селата Мусина и Емен; съвпада съответно с древните селища Гиридава и Агатапара, чиито топоними отразихме върху съвременната физическа карта на Централна Северна България (античната провинция Долна Мизия). В югоизточния край на този култов център се появило в следващата епоха (неолит) селището Берипара при днешното село Хотница. /за древните названия вж. „Карта на тракийската езикова област. Тракийски местни имена“ в Дуриданов, Ив. Езикът на траките. С., Изд. НИ, 1976, с. 114/. |
В триъгълника между трите посочени древни обекта Гиридава, Агатапара и Берипара, в хълмистата зона, извисяваща се над долината и покрита в миналото с многовековни дъбови гори, е била разположена, според нас, независимата свещена територия на жреческата каста на племето мизи.
И така, какво е известно за етнонима мюзи/мизи на тракийското племенно обединение на север от Балкана? Той е ползван от Омир (VIII в.) и Херодот (484~425 г. пр.Хр.), и по-късно дискутиран от Посидоний (139-51 г. пр.Хр.) и Страбон (64 г. пр.Хр. – 23 г. сл.Хр.).
В „Илиада“ се казва:
„Зевс щом до черните кораби пусна троянци и Хектор,
там ги остави беди и тегла да понасят без отдих.
После обърна очи лъчезарни в обратна посока,
вгледан далеч към родината на коневъдци-тракийци
и на мизийци, прочути в бой ръкопашен, и още
на млекоядци, добри хипомолги и на абии честни.
Той не отправяше вече очи светозарни към Троя …“
/Омир. Илиада, песен XIII, стих 1-7./
Сведението на Омир е допълнено от античния астроном, математик и историк Посидоний. Фрагменти от неговата „История“ са запазени в „Географията“ на Страбон:
„По-нататък Посидоний говори за мизите, че заради своята набожност те се въздържали от употребяване на храна от живи същества и затова не ядяли даже своите домашни животни. И че се хранят само с мед, мляко и сирене, живеят мирен живот и затова са ги нарекли „богобоязливи“ и „капнобати“ [буквално „вървящи по дим/огън“ – б.В.Й.]. И има траки, които живеят въобще без жени; наричат ги „ктисти“ [„създатели“ – б.В.Й.] и заради почитта, на която се радват, ги считат за святи, и живеят освободени от всякакъв страх. За всички тези народи поетът [Омир – б.В.Й.] говори като за „горди хипомолги [„доячи на кобили“ – б. В.Й.], галактофаги [„млекоядци“ – б.В.Й.] и абии [„отци“ – б.В.Й.], като за най-справедливи хора“. „Абии той ги нарича преди всичко за това, че те живеят без жени [спазват целебат – б.В.Й.]…“ /Страбон. География, кн. VII, гл. III, 3. – В изданието: Страбон. География. Кн. VІ-VІІІ. Превод от старогр. Валерий Русинов. Институт по тракология при БАН. С., ИК „Рал Колобър“, 2007/.
Чрез израза „живеят освободени от всякакъв страх“ се подчертава абсолютната неприкосновеност на жреците на мизите, което се отнасяло и за обитаваната от тях свещена земя, в която те извършвали своите жизнено важни ритуали. Трябва да бъдем благодарни на Посидоний за съхранените данни относно жреческото съсловие на мизите и респекта на околните народи към него: това при Омир е само загатнато.
Обсъждайки темата за по-специалния статут и начин на живот на част от мизите – тяхното жреческо съсловие, – Страбон се включва в античната дискусия по въпроса кои мизи е имал предвид Омир: азиатските или европейските:
„Прочие, елините са приемали, че гетите са траки. А гетите са обитавали от двете страни на Истър [Дунав – б.В.Й.], както и мюзите, които също са траки и са еднакви с народа, който днес се нарича мизи. От тези мюзи произхождат също и мюзите, които днес живеят между лидийците, фригите и троянците [т.е. в Мала Азия – б.В.Й.]. А самите фриги са бриги – тракийско племе, каквито са и мигдоните, бебриките, медовитините, витините и тините, и, според мен, също така и мариандините. Всички тези народи, разбира се, напълно са напуснали Европа, но мюзите (мизите) са останали там. И Посидоний според мен е прав в предположението си, че Омир поставя мюзите в Европа (имам предвид тези в Тракия)…“ /Страбон. География, кн. VII, гл. III, 2/.
Разбираме, че мюзи е бил назоваван народът около река Дунав в най-дълбока древност; след време част от мюзите преминали през Босфора в Анатолия, днес Мала Азия, където се заселили „между лидийците, фригите и троянците“, т.е. между градовете Сарди, Гордион и Троя (Илион). Най-вероятно през елинистичната епоха етнонимът мюзи бил променен в мизи и в двете им местообитания.
След това Страбон коментира казаното от Омир и от Посидоний, чудейки се как мизите „живеят мирен живот“ като същевременно са „мизийци, прочути в бой ръкопашен“ /Илиада, песен ХІІІ, стих 3-6. – В изданието: Омир. Илиада. Превели от старогръцки Ал.Милев и Бл.Димитрова. Второ издание. С., Изд. „Народна култура“, 1971/. Всъщност привидното противоречие може да се обясни с това, че големият народ на мизите си е имал естествено йерархично деление: жреци, войни и земеделци, каквото са имали и скитите. Та „мизийци, прочути в бой ръкопашен“ били войните, а „горди хипомолги, галактофаги и абии, най-справедливи хора“ – жреците. Част от жреците, най-висшите, изцяло посветени на бога, освен другото били и „абии“ – живеещи без жени (спазващи целебат).
Според нас абии означава „бащи“, „родоначалници“. Подобни жреци, назовавани терали и обречени на вечно безбрачие, ръководели малкото жреческо племе тода (потомци на бог Тот) в Индия, което се хранело с ориз, зеленчуци и млякото на своите свещени биволици /Блаватска, Елена. Индийските магьосници от Сините планини. Те съществуват и днес. С., 1993, с. 82-136/.
Определенията „богобоязливи“ и „капнобати“ („ходещи по дим“) вероятно се отнасят за нестинари, танцуващи по огнена жарава; подхождат точно на жреците на близнаците Нестя: скотовъдеца Хелиос/Велес и земеделеца Кронос/ Самар.
Но още по-любопитни за нас са другите определения: „ктисти“ („създатели“), „святи“, „горди“ и „справедливи“. Те твърдо ни насочват към тезата, че жреците на мизите са били нетери – кръвни божествени потомци, които изпълнявали пастирските си задължения към мизо-дакийските племена на север – от двете страни на р. Дунав, – както това извършвали бесите спрямо тракийските племена на юг от Балкана. Разбира се, ктисти-абии е имало както при мизите, така и при бесите, тъй като те произхождали от едни и същи богове – Зевс/Перун, Дионис/Дажбог и Посейдон/Боян, – а от това следва, че те били в родство и с царствената династия Дуло на азиатските българи, произлизаща от същите богове.
Връщаме се пак към текста на Омир, в който той казва как Зевс обърнал „очи лъчезарни“ към „родината на коневъдци тракийци и на мизийци, прочути в бой ръкопашен и още на горди хипомолги, галактофаги и абии честни“ /Илиада, песен ХІІІ, стих 3-6/. Виждаме, че за Омир родината на траки и мизи са античните области Тракия и Мизия. В българския летописен свод тези области са наречени с общия хороним „Малък Рум“.
Друг интересен момент в тези три Омирови стиха е, че траките са „коневъдци“, а мизите – „хипомолги“, т.е. доячи на кобили и „галактофаги“, т.е. млекоядци. Припомняме, че и азиатските българи пиели кобилешко мляко, наричано от тях „кумис“. Тази симбиоза между човек и кон от една страна при тракийския конник на мизите и траките, а от друга – при хунския конник на българите, е твърде специална и характерна като народностна черта, за да не ѝ обърнем внимание /Йорданов, В. Конят – свещеното животно на траките и
българите. – сп. Горгони, кн. 1, 2016, с. 7-26/.
В началото на това изследване разгледахме група думи с корен мус/муз, между които музагет (Аполон), музи (деветте музи, покровителки на изкуствата), музика, и разбира се мюзи (по-старият етноним на племето мизи). Ще добавим античните понятия „музически представления“ и „музическо изкуство“, за които пише Диодор Сицилийски (~90~30 г. пр.Хр.):
„Дионис станал също така изобретател на свещените лицедейски състезания, учредил театрите и създал системата на музическите представления, а освен това, благодарение на него се появили хора, свободни от обществени повинности, а също занимаващи се с определен род музическо изкуство [изкуство, в което е вплетена музика – б.В.Й.] във военните походи. Впоследствие били създадени музическите съобщества на можещите [τεχνιταί, т.е. „технитай“ – б.В.Й.], причастни към изкуствата, свързани с Дионис, като той освободил от налози посветилите се на такъв род дейност.“ /Историческа библиотека, кн. IV, V-4. – В електронното издание: Диодор Сицилийский. Историческая библиотека. Перевод, статья, комментарии и указатель О. П. Цибенко. На сайте Античная литература: http://ancientrome.ru/antlitr/diodoros/index.htm/.
Трите музически изкуства – поезията, музиката и танца, – поради абстрактността им се смятали за висши и с тях се ангажирали жреците и аристокрацията. Дейностите техно, свързани с преработка на материалната среда, като архитектура, строителство, скулптура и всички занаяти, минавали за по-обикновени, макар че и те са давали възможност за изява на човешкия дух, оставяйки ни изключителни шедьоври.
Театърът е възникнал в кръга на Дионисовите мистерии като обединяващо ядро – синкретична сплав на музическите изкуства – поезия, музика, хор, танц, драматично действие. Участващите актьори, които пеели, танцували, рецитирали и пр., а това са дейности, произлезли от херметичните ритуали на култа, не плащали данъци и не служели като войници.
Уточняваме, че тук се говори за дълбока древност, когато театърът, бидейки част от комплекса на мистериите, бил игран само в затвореното съсловие на жреците и аристократите. Много по-късно, едва в VI век пр.Хр., той бил изваден от списъка на херметичните забрани и станал достъпен за цялото общество от свободни граждани.
За изкуствата музика, поезия, „хорово пеене и танци“, обвързани до голяма степен с култа по това време, съобщава Страбон (63 г. пр.Хр. – 24 г. сл.Хр.):
„… Платон, а дори и преди неговото време питагорейците, са нарекли философията музика; и казват, че космосът е съграден съобразно с хармонията [осемте вибрации/звуци или ноти на октавата – б.В.Й.], приемайки, че всяка форма на музика е дело на боговете. И в този смисъл съшо Музите са богини, а Аполон е водач на Музите, а поезията като цяло е възхвала на боговете. И в същия ход на разсъждения те приписват на музиката изграждането на морала, като вярват, че всичко, което изправя ума, е близо до боговете. Повечето елини са приписали на Дионис, Аполон, Хеката, Музите и над всички на Деметра, всичко, което е от оргиастично, или бакхическо, или хорално естество, както и мистичния елемент в инициациите… И носенето на клонка, хоралното танцуване и инициациите са общи елементи в почитането на тези богове. А колкото до Музите и Аполон, Музите оглавяват хоровото пеене и танци, докато Аполон оглавява както тях, така и ритуалите на прорицаване…“ /Страбон. География,
кн. Х, гл. III, 10/.
Ето как за нас стана понятна трудно доловимата иначе връзка между етнонима мюзи и изкуството музика: народът, който обитавал долините около река Дунав, получил своето име поради дейността на жреческата му каста, прочула се с ревностно спазване и забележително изпълнение на древните мистерии.
Вокалната вибрация на традиционните песни и мелодии, в съпровода на гайда, гъдулка/лира, кавал/авлос, тимпан/тъпан и кимвал, както и ритмичната стъпка на сатирическите дитирамби, били част от тайните средства за изпадане в трансово състояние с цел свързване с духовете на богинята-майка и бога-отец на племето. Музикалният и ударен съпровод на кукерските шествия, или по време на нестинарския обряд – при ходенето бос по разстлана огнена жарава, и въобще при „музическите представления“, е дал съсловното име мюзи/музи („занимаващи се с музика“) на жреците, а оттам и на целия народ.
Религиозната дейност винаги се е ползвала от магическата сила на музиката. Нима Орфей – цар на траките и архемист на бог Дионис – не се е проявявал като κανоς („певец“), който омагьосвал своите поданици, животните и цялата природа с мелодията на своята лира и със своето вокално изпълнение (вж. сн. 6,7,8 в статията „Към дискусията относно Бохаирския език и писмо“)?
Същото вършел и Орфеевият съратник Евмолп, син на Музей, в своята столица Пулпудева или Евмолпия (дн. Пловдив). Но заради тежък междуродов конфликт с могъщия Борей и неговите синове, Евмолп трябвало да мигрира със семейството си в гр. Елевзина, където учредил прочутите Елевзински термосфории с шествие до гр. Атина – най-големите празници в Елада. Евмолп станал родоначалник на клана на Евмолпидите /Павзаний. Описание на Елада, кн. І, 38, 2. – В изданието: Павзаний. Описание на Елада. Кн. І-V. Превод от старогр. Валерий Русинов. Институт по тракология при БАН. С., ИК „Рал Колобър“, 2004/, от който произлизали хиерофантите (върховните мисти). Те предавали от баща на син управлението на мистериите чак до антично време (вж. статията ми „Към дискусията относно бохаирския език и писмо“ в настоящата книжка).
Разбира се, и главният български кан – канас ювиги (сн. 2) – ръководел тангристките свещенодействия, с традиционния за тях музикален съпровод, влизайки в ролята на медиатор между върховния бог Тангра и своя народ.
Един от надписите на кан Омуртаг гласи: „ Канас Ювиги Омуртаг [рече – б.а.]: Негавонас, зера таркан, от моите хранени люде, като отиде на война, се удави в реката Тиса. Той бе от рода Кувиар.“ /ср. Христоматия по история на България. Т. І. Съставители П. Петров и В. Гюзелев. С., 1978, с. 131/.
Върховните жречески титли – тракийската канос и българската канас, – как то и етнонимът мюзи/музи, очевидно са синоними и имат едно единствено значение: „певец“/„певци“ на бога-родоначалник и благодетел.
 |
| Снимка 2. Това е метална плоча на българския кан Омуртаг (814-831 г.), посветена на „Негавонас, зера таркан“, взета от http://solinvictys.blog.bg/history/2010/05/02/ omortag-i-krysta-mu.538321 |
Тук е мястото да поговорим за имен – протоиндоевропейския народ, от който през хилядолетията на новокаменната, бронзовата и желязната епохи произлезли отделните индоевропейски народи. Всъщност при първата етнодиференциация на именците се появили народите траки, мюзи (по-късно мизи), скити, хони (хуни), всеки от които сетне се разроил в десетки племена, макар те да останали в географския ареал и в държавната организация на своите племенни обединения.
В българския летописен свод „Джагфар тарихи“ има данни за първите разселвания на човешки племена в най-дълбока древност, включително за миграции от Тракия към Скития и Урал, и обратно:
„Преди тридесет и три хиляди години предците на хоните [хуните – б.В.Й.] – именците [прототраките – б.В.Й.] – живели в Големия и Малкия Рум [земите на прототраките – б.В.Й.], а народът на синдийците [протоиндоиранците – б.В.Й.] – на бреговете на Идел [р.Волга – б.В.Й.], тогава наричана Ура… Синдийците се разделили на синдийци-ура и синдийци-мурдаси, които започнали да враждуват помежду си…
След известно време арабите разбили именците от района на река Кубрат [Ефрат – б.В.Й.] и Големия Рум [Анатолия, Левант и Междуречието – б.В.Й.], и по-голямата част от тях отишла на изток през Малкия Рум [същинска Тракия – б.В.Й.]…
Когато отправилите се на изток именци приближили реките Ака-идел [Ока, десен приток на Волга – б.В.Й.] и Шир [Дон – б.В.Й.], мурдасите се опитали да попречат на придвижването им и се завързал бой. Но урците преминали на страната на именците и мурдасите били разбити. След това именците продължили на изток, търсейки места, подобни на родината им и ги намерили в Хин [Северен Китай – б.В.Й.].
Но част от именския род Дуло останала в Ура [Волга-Урал – б.В.Й.] и предложила на урците да опитат късмета си в изоставената от тях родина [Тракия – б.В.Й.]. Урците на драго сърце се съгласили и отишли на юг, където се разделили на карасаклани [черни скити – б.В.Й.], аксаклани [бели скити – б. В.Й.] или масгути [масагети – б.В.Й.], кашанци, сабани [печенеги – б.В.Й.], перси, азери и синдийци [индоиранци – б.В.Й.]. Това преселение станало преди 11 хиляди години…
След това от синдийците се отделили самарците [шумерите – б.В.Й.], които отишли най-далеч от всички и заели областта на река Кубрат. Тук те основали държавата Самар [Шумер – б.В.Й.]…
Първият вожд на самарците бил Май или Мар [Мардук – б.В.Й.], поради което неговите потомци се наричали Мардуан или Мардукан… Той живял 300 години и бил истински праведник, заради което след земната му смърт Тангра го пренесъл на осмото небе. Погребали го в седеметажна кула-гробница [зикурат – б.В.Й.]…“ /Фрагменти от известие на Микаил Башту-Шамс Тебир (IX в.) за произхода на българите, преписани в „Хон китаби“ („Книга за хуните“) от Мохамед-Гали през 1605 г. – В: Бахши Иман. Джагфар тарихи. Свитък от булгарски летописи 1680 година. С., Изд. Кама, 2005, с. 270/.
От този цитат става ясно, че човешката цивилизация е възникнала в държавното образувание Рум-Ура, което обхващало Тракия, Анатолия, Левант, Междуречието, Скития и Южен Урал. В южните земи Рум живеели именците (т.е. прототраките, мюзите и протоскитите), а в северните земи Ура – синдийците (т.е. индоиранците).
Описаната етническа диференциация на индо-европейците е убедителна, но посочените две опорни дати – XXXIII-то и XI-то хилядолетие пр.Хр. – не намират потвърждение в археологията. Според обобщената картина на археологическите находки, в изброените исторически области е имало масово заселване, урбанизация и културен живот едва след IX-VIII-мо хилядолетие пр.Хр., т.е. след съзидателната ера на бог Дионис. Разбира се, открити са няколко по-ранни културни обекта, но те съществували самостойно и изолирано, обитавани от малки популации.
Важно е да изясним семантиката на етнонимите на първите два протонарода. При съставянето на етнонима имен е ползвана една от формите на името на бог Зевс в Египет: там „бащата на боговете“ е бил познат под имената Озирис/Азар или Зевс-Амон/Амен/Амин/Имен.
Етнонимът синд е съчетание от две морфеми: Син-Д(еус), т.е. „Бог Син“. Очевидно става дума за Нанар-Син – шумерското име на трако-елинския Посейдон, левантския Ям, или ведическия Боян. С името Нанар-Син този бог се е титулувал във времето, когато е управлявал, в съвластие с баща си Кронос/Енлил, Горна Месопотамия и Синайския полуостров. В последния етап на живота си, той, изтласкан от властния си брат Зевс/Нинурта, се оттеглил в същинска Азия.
Затова именците – потомците на Имен (Зевс) – останали в Стария свят, а синдийците – потомците на Син (Посейдон) – завладели Азия и Америка (минавайки през Беринговия проток), като част от тях се върнала в бившите му владения – Двуречието и Ариана.
В разглежданата от нас древна епоха е възникнала топонимията в Дакия, Мизия и Тракия. Античните топоними окончавали на „брия“ (напр. Месамбрия) или „пара“ (напр. Бесапара). Но третият, най-старият вариант типово селищно название започвал или завършвал с „дева“ или „дава“ (със значение „бог“): Предава, Русидава, Акидава, Бурридава, Патридава, Карсидава, Петродава, Утидава, Капидава, Даусдава (Хелис – край с. Свещари), Муридева, Сакидава, Скайдава, Гиридава, Аедава, Кумудева, Итадева, Девня, Девин, Девелт (рим. Deultum), Пулпудева, Мулдава / Иван Дуриданов. Езикът на траките. С., 1976, с. 66-69/.
Имало и разновидност с „ван“ („вен“/„вин“): Балван, Главан, Жеравна, Трявна, Тетевен, Плевен и др. Топонимите Девня и Девин съчетават в себе си и двата характерни елемента от третия типов вариант – „дева“ и „ван“. Тук можем да отбележим и хоронима Молдова, както и етнонима молдован/молдованка.
Според скандинавските саги цар Один пребивавал дълги години при боговете-вани, за да овладее магията, т.е. древното знание. /Снуре Стюрлюсон. Саги за кралете на Севера. Прев. от норвежки език Румяна Сиромахова. С., ВИ, 2003, с. 23-27/
Очевидно древният ведически топонимен суфикс „дева“/„дава“ с времето е претърпял промяна към „ван“/„вен“, за да се оформи в ранното средновековие като типичния славянски суфикс „ав“/„ов“/„ова“/„ово“/„ево“, например Преслав, Белослав, Брашов, Саратов, Подкова, Обнова, Търново, Габрово, Севлиево, Килифарево, Панчарево.
