Преди театъра в Тракия се е породила култовата традиция, известна като Дионисови шествия. Те се провеждали през две години и траели по три нощи. Жриците на Бакхус – вакханките, – разпускали косите си, опасвали „шарени пояси от змии“ и се провиквали: „О, Бакх, евой!“ („О, Бакх, яви се!“). На светлината на факлите, пастири звънливо се надсвирвали с флейти, чиито протяжни мелодии били пронизвани от звънкия кънтеж на кимбали, тимпани и барабани. Вакханките танцували буйно и кръшно по родопските поляни, сякаш се надигравали със самите богове.
Това описание имаме благодарение на Есхил (525-456 г. пр.Хр) и Еврипид (~485-406 г. пр.Хр.), възхитени от красотата и волността на духа, характерна за Дионисовия празник. Неслучайно Еврипидовата трагедия „Вакханки“ спечелила първо място на Лицедейските състезания (конкурс за драматургия) през 407 г. пр.Хр.
Ценни данни за древния обичай дава и Страбон (63 г. пр.Хр.-24 г. сл.Хр.):
„15. Измислили са [тракийските жреци – б.В.Й.] имена, подходящи за флейтата и за шумовете, вдигани от кастанетите, кимбалите и тимпаните, и за призивите им, и виковете им „ев-ай“ и тъпченето с крака, и също така са измислили някои от имената, с които обозначават жреците, хоралните танцьори и прислужващите свещените ритуали, имам предвид „кабири“ и „корибанти“, „панове“, „сатири“ и „титири“, а богът са нарекли Бакхус...“ /География, Книга Десета, ІІІ, 15. – В изданието: Страбон. География. Кн. ІХ-ХІ. Превод от старогр. Валерий Русинов. Институт по тракология при БАН. С., ИК „Рал Колобър“, 2008/.\
От този откъс разбираме, че Бакхусовите ритуали са изпълнявани от следните групи жреци: корибанти – посветени на Дионис/Хор; кабири – на синовете-ковачи на Кабиро и Хефест; хорални танцьори „козли“ – панове и сатири; обслужващите титири.
Театърът възникнал като обединяващо идейно ядро на Дионисовите мистерии – синкретична сплав от няколко изкуства – поезия, музика, хор, танц, драматично действие. Участващите актьори, които пеели, танцували, рецитирали и пр., не плащали данъци и не служели като войници. Диодор Сицилийски (~90~30 г. пр.Хр.) пише:
„Дионис станал също така изобретател на свещените лицедейски състезания, учредил театрите и създал системата на музическите представления, а освен това, благодарение на него се появили хора, свободни от обществени повинности, а също занимаващи се с определен род музическо изкуство [изкуство, в което е вплетена музика – б.В.Й.] във военните походи. Впоследствие били създадени музическите съобщества на можещите [τεχνιταί, т.е. „технитай“ – б.В.Й.], причастни към изкуствата, свързани с Дионис, като той освободил от налози посветилите се на такъв род дейност.“ /Историческа библиотека, кн. IV, V-4. – В електронното издание: Диодор Сицилийский. Историческая библиотека. Перевод, статья, комментарии и указатель О. П. Цибенко. На сайте Античная литература: http://ancientrome.ru/antlitr/diodoros/index.htm/.
Уточняваме, че тук се говори за дълбока древност, когато театърът, бидейки част от комплекса на мистериите, бил игран само в затвореното съсловие на аристократите. Много по-късно, едва в VI век пр.Хр., той бил изваден от списъка на херметичните забрани и станал достъпен за цялото общество на свободните граждани.
Тиранът на Атина Пизистрат (~600-527 г. пр.Хр.), приятел на Солон (~634- 559 г. пр.Хр.), учредил Великите Дионисии, вследствие на които именно античният театър получил широка популярност, бидейки съпътстван от споменатия драматургичен конкурс, в който се състезавали Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан, Менандър и други със свои трагедии и комедии. /Гигов, Никола. Гела. Орфеево цвете. С., 1988, с.10, 11/.
В началото на VI в. пр.Хр. лицедейските състезания включвали няколко жанра: поезия, песен, хор, танц, драматургия, но по време на скоро настъпилия класицизъм (V-IV в. пр.Хр.), те били ограничени до провеждане единствено на конкурс между драматични представления (между авторите на поставените драми). Представленията се играели на арената/сцената на Дионисовия театър, около статуята на бога и неговия жертвеник, на който стоял корифеят – водачът на хора.
Изкуствата от Дионисовия цикъл не бива да бъдат разглеждани само като проява на външна емоция, вакхическа освободеност и дори разпуснатост, и груб дивашки натурализъм. Те имат фина страна: пораждат у зрителя психологически преживявания, докосвайки в него „другата“ – дълбоко стаяваната неосъзната душевност.
В следващите редове ще се опитаме да очертаем духовния аспект на култовата традиция, който от самото ѝ възникване я превръща в мощна институция, зареждаща хората с добродетели. Тя е действала безотказно върху земната цивилизация в периодите на неолита, бронзовата и желязната епохи, та чак до появата на християнството.
Ще започнем с философското понятие хора (χωρά), разисквано в Платоновия диалог „Тимей“, чиято същност е дискутирана от съвременните философи Ю.Кръстева, Ж.Дерида, Дж.Салис, М.Ямполски, М.Маргарони и др. За тях хорá е недостъпно, невидимо, аморфно, неуловимо пространство или поле, което обаче възприема, отпечатва и съхранява ейдосите, непостижими иначе за нашите сетива. Освен това, чрез повторение-припомняне, хорá предпазва паметта от амнезията на важни архетипни знания, реактивира изначалната памет на расата. В дискурса на херметиката на устните митове и на последващите писмени текстове, на които хорá дава среда за проявление, тя пак си остава непроницаема, безрефлексна, безстрастна, пасивна и девствена.
Самият източник на дискусията – Платоновия диалог – е сякаш по-ясен в обяснението на тези абстрактни и отвлечени категории:
„…По-рано ние разграничихме два вида [първопричини на Сътворението – б.В.Й.], а сега трябва да разкрием и един трети. За предишното ни изложение двата вида ни бяха достатъчни: предположихме, че единият е образецът, който се схваща с мисъл и е винаги тъждествен със себе си, а вторият е подражание на образеца и има рождение, и е зрим. Тогава не разграничихме трети вид, понеже сметнахме, че двата са достатъчни. А сега изглежда, че разговорът ни ни принуждава да се заемем да изясним с думи този трети труден и тъмен за разбиране вид. Каква същност… има той по природа? Предимно… приемаща всяко рождение, подобно на кърмачка…
И така понастоящем трябва да си представим мислено трите рода: това, което се ражда [копието, образът – б.В.Й.]; това, в което се ражда [хорá – матричното място, където образите се копират – б.В.Й.]; това, по чийто образец се създава раждащото се [бога, идеята, оригинала, образеца – б.В.Й.]. Действително подхожда да оприличим приемащото на майка, образеца – на баща, а природата между тях двете – на дете… Родът, който ще приема всички видове неща [т.е. хорá – б.В.Й.], трябва да бъде вън от всички форми… Но ако кажем, че то е някакъв вид невидим, лишен от форма, всеприемащ, но самият той участващ в мисленето по някакъв най-труден и най-мъчно разбираем начин, ние няма да излъжем.“ /Тимей, 48 d; 49 a; 50 с, d, e; 51 a, b; вж. и 51 с, d, е; 52 а, b, c, d. – В изданието: Платон. Диалози. Т.І. Прев. от старогр. Георги Михайлов и Богдан Богданов. С., Изд. НИ, 1979/.
Несъмнено виждаме в действие Платоновата дуална онтология за идеите и техните сенки (образи). Към нея е въведен допълнителен медиаторен елемент хорá – вместилището-носител на отпечатъците на идеите, без той да трансформира базовия модел на Платон за устройството на света. /Валентина Маринова-Йорданова. Опитът с радикално Другото и неговото място в съвременните артистични техники. Дипломна работа за магистърска степен към катедра „История и теория на културата“ на Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. С., 2014. Ръкопис, с. 38-45/.
Възможна е и друга хипотеза за смисъла на понятието хорá, ако го разгледаме в контекста на Дионисовия театър и неговото главно действащо лице хорът. Там хорът е посредник между херметичното съдържание на мистерията (сакралната идея) и съзнанието на публиката (демоса). Очевидно тук хор и хорá са идентични като смисъл и функция, а не само по названието си. Хорът е именно топоса, в който се отпечатват неразбираемите и непостижими идеи на мистерията в разбираеми и постижими за демоса образи/копия; дитирамбите (поетичните реплики) на хора са именно вербалното средство за довеждане на символиката на трансцендентните идеи до съзнанието.
Обръщаме внимание на термините, с които са означени понятията хор и хорá. Тези термини без съмнение са дошли от египетското име Хор на бога, когото траките, гърците и римляните наричали Дионис, Бакхус или Митрас, а индийците – Шива. Божият син е считан за всеобхватното начало на света – и небето (духовното начало), и земята (материалното начало), и енергията (слънцето, светлината), и времето, и силата, която поддържа живота и го възражда непрекъснато в космическите цикли на живота и смъртта. Затова от името Хор е произлязло в трако-елинския език названието на един от изброените аспекти на бога: това е терминът χωρα (хора), означаващ „земя“. Разбира се има по-древен синоним, който носи името на богинята-майка-земя Гайа (Гея) – γαια („земя“). Земята също е топос: матрично пространство, което може да приема и вмества.
Какъв е пътят на Хоровото име от Египет до Елада? Заслугата не е на Солон, дядото на Платон, защото по негово време (VI в. пр.Хр.) античният театър е бил в поредното си възкръсване от хилядолетната традиция на Дионисовите мистерии. Целият комплект на мистериите, включително театърът, е бил донесен в дълбока древност в Елада не от Египет, а от Тракия: от жреците на Дионис – тракийските царе Орфей и Евмолп. В град Тива, Беотия, култът бил възприет от Кадъм и неговите потомци, които служели по свещените книги на Орфей, изписани ситно върху букови дъсчици. В град Елевзина култът бил упражняван неотменно от жреческия клан на Евмолп, а след въздигането на град Атина, тържествата по съседство се пренесли и там посредством всенародното шествие в чест на великия бог Дионис, съжителствайки с култа към богиня Атина.
Сетне ще продължим тези разсъждения, но сега нека се върнем за малко към основната ни тема. Посочените в самото начало названия Тракия, театър и трагедия, всъщност са троични: изначалната им етимология представлява контаминация от имената на бога-отец, богинята-майка и божия син:
Театър – Теа-Та-Ра, т.е. „Богинята и Та-Ра [по древния канон: Тан-Г-Ра]“
Трагедия – Та-Ра-Ге-Дея, т.е. „Та-Ра и Гея-богиня [Тан-Г-Ра]“
Тракия – Та-Ра-Гия, т.е. „Та-Ра и Гея [Тан-Г-Ра]“
, и пр.
 |
| Снимка 1. Троичният знак на бог Троян (Тангра), поставен като единствен мотив във фриза на основата на конусовидния купол на гробницата-мавзолей на тракийския владетел Ситалк (431-424 г. пр.Хр.) край с. Старосел, област Пловдив, Централна България. Окръжността, очертана от този знак в основата на купола, маркира, както стана дума, границата между земния и небесния свят. Фото автора. |
 |
| Снимка 2. Троичният знак (триглиф) на бог Троян (Тангра), поставен като единствен мотив във фриза на основата на полуцилиндричния купол на гробницата-мавзолей на неизвестен владетел на племето гети в голямата могила край с. Свещари, Исперихско, Североизточна България. Този знак маркира в основата на купола границата между земния и небесния свят. Фото Бойко Калев. |
 |
| Снимка 3. Вътрешен вид на конусовидния купол на гробницата-мавзолей край Старосел. Фото автора. |
 |
| Снимка 4. Керамичен съд, на който са изобразени два варианта на знака на върховния троичен бог на траките. Исторически музей – гр. Казанлък, ранна бронзова епоха (III хил. пр.Хр.). Фото автора. |
 |
| Снимка 5. Фрагмент от култова керамика, украсена със знаци, на тракийското племе беси, намерена в района на гр. Велинград, Западни Родопи. Фото автора. |
 |
| Снимка 6. Стилизиран кон, изработен от камък, който бил поставян край огнището, за да закриля домашния огън (земен аналог на бога-слънце) и целия дом. Специално конят е бил зооморфен образ на родоначалника на траките и българите Дионис/Хор. Били поставяни и стилизирани овни – метаморфози на божествения отец Зевс/Озирис. Интересни в случая са руническите знаци: кръст с точки върху главата на коня и три линии, „държани“ от две напречни линии – върху гърба на коня. Находката е открита в неолитното селище (VI хил. пр.Хр.) край с. Елешница, Разложко и се съхранява в местния музей. Фото автора. |
 |
| Снимка 7. Троичен знак – „тризъбец“ – нарисуван с охра в пещерата Каповая/Шулган Таш, в Южен Урал (Башкирия; бившата територия на Волжка България). XIV хил. пр.Хр. |
 |
 |
|
| Снимки 8, 9. Рисунки, изпълнени с охра в „Зала на знаците“ в пещерата Каповая/Шулган Таш, ЮженУрал. Отгоре е изобразен крилатият злодей Шулган – господарят на Долната земя (Хадес/Сет), – аотдолу неговият достоен противник, белият кон Акбузат (превъплъщение на Дионис/Хор). Разделя гичаша с дръжки – предметен символ на богиня-майка, – най-вероятно Изида, майката на Хор. Чашатас две дръжки, предвестник на античния кратер или на античната амфора, има характерна стилизира-на украса: три броя по три линии, символизиращи върховния троичен бог Тан-Г-Ра (Троян). | ||
 |
||
| Снимка 10. Знакът на Тангра върху обратната страна на Розетата от първата българска столица Плиска: пособие на български колобър от VII-VIII век. | ||
Има и други думи, в които е заложена специалната семантика на думи като театър, трагедия и Тракия. Псевдо-Плутарх (~ІІ в.) е оставил описание на растението китара, появило се от капките кръв на разкъсания Орфей в планината Пангей (дн. Родопи) и по долината на р. Хеброс (дн. Марица) /Лжеплутарх. О реках, ІІІ, 4. – В: Торшилов, Д.О. Античная мифография. Мифы и единство действия. СПб, Алетейя, 1999, с. 307-383/. Идентичното название на Орфеевия музикален инструмент китара, което в Елада се е трансформирало в ситара/цитра, също така се оказва троично божествено име:
Китара – Ки-Та-Ра, Ги-Та-Ра, т.е. „Гея, Та-Ра [в правилния ред: Тан-Г-Ра]“ Друго култово растение с фалическа форма, засадено от божествената раса в Тракия и Египет, е тръстиката. В Тракия то има синоним ракита – метатеза на китара:
Ракита – Ра-Ги-Та, т.е. „Ра, Гея и Та [Тан-Г-Ра]“
Етимологията на думата трагедия = гр. τραγωδια = лат. tragoedia по принцип правилно е изведена като „ода за козела“ от τραγoς (трагос = „козел“) и ωδη (оде = „ода“), защото бидейки част от комплекса на Дионисовите мистерии, трагедията и въобще театърът първоначално са играни и гледани от сатирите и вакханките – жреческата общност на Дионис/Бакхус, чието светско превъплъщение е именно козелът.
Не е за пренебрегване и другата възможна етимология: от τραγoς (трагос = „козел“) и оδηγω (одиго = „водя“) или оδηγоς (одигос = „водач“). Така смисълът става малко по-различен: „воденето на козли“ или „водачът на козлите“, предвид пастирската роля на бога спрямо хората – едни взаимоотношения, въплътени в самото трагическо действие.
Въпросът обаче е от какво произхожда думата трагос, в множествено число τραγι или τραγoι (траги/трагой = „козли“), а без суфикса ос/и/ой – траг:
Траг – Та-Ра-Г, т.е. „Та-Ра и Г[ея] [по канон: Тан-Г-Ра]“
Същото важи и за етнонима траки = гр. θρακoι (тракой/фракой) на народа, обитавал Тракия от времето на палеолита:
Трак – Та-Ра-К, т.е. „Та-Ра и Г[ея] [Тан-Г-Ра]“
Следователно, както споменахме по-горе, посочените термини имат единна първична етимология, съвсем логично базирана, поради голямата ѝ древност, на троичното име на бога-отец Уран/Атон/Тан, богинята-майка Гея и техния син Кронос/Ра. И вторият извод: траките съвсем резонно са козли (τραγι = траги), защото произхождат от бог Дионис/Бакх – „Козела“. Народът носи името на своя родоначалник, в случая – името на неговия зооморфен образ.
А нима сатрите, т.е. сатирите = гр. σατυρoι (сатирой), имащи кози рога и крака, не са превъплъщения на козли? Нима не са те актьорите в античната сатира? Именно гордото племе сатри, по думите на Херодот (~484~425 г. пр.Хр.), е обитавало и владяло планинския масив Pangeus mons (Пангей, дн. Западните Родопи) – люпилнята на тракийския народ, – без да бъде победено от никой враг:
„Сатрите, доколкото знам, не са били подчинени никога на никого и единствени от траките продължават да са и досега свободни; живеят високо в планините, които са покрити с всякакви гори и сняг, и са отлични войни. Те притежават прорицалището на Дионис; прорицалището се намира в най-високата част на планината [Пангей – б.В.Й.]; измежду сатрите с прорицанията в светилището се занимават бесите, жрица дава прорицанията точно както в Делфи – няма нищо по-различно.“ /Херодот. История, кн. VII, 111. – В изданието: Херодот. История. Кн. ІV-ІХ. Превод от старогр. П. Димитров. С., Изд. НИ, 1990/.
Впрочем названието Пангея включва имената на Пан и Гея: това е планината на Майката и Стария Пан (Дионис = Дио-Ниса), тъй като божият син е роден на един от върховете ѝ Ниса, наречен така в чест на неговото рождество. Защитата на неприкосновеността на прорицалището на Дионис, по искане на жреците-пастири бесите – преки потомци на бога – била за сатрите невероятна отговорност и престиж.
В латинския език има група думи, съвпадащи с тракийското название сатир: sator – „сеяч“, прен. „създател“; satio – „посяване“; satus – „раждане“, „произход“; Saturnus – Сатурн, древноиталийски бог на земеделието, аналог на трако-елинския Кронос. Кронос/Сатурн бил баща на Зевс/Юпитер и дядо на Дионис/Бакх.
Терминът трактат (системно и изчерпателно съчинение по дадена тема) е съставен от „траг“ и „тат“, като „тат“ е форма на египетското име Тот на трако-елинския Хермес – единия от братята на Дионис/Бакх/Хор. Така че трактат означава „Козелът Тат [Тот]“, от което разбираме, че ученият на боговете Хермес/Тот също се е виждал като член на козята свита по време на мистерийните свещенодействия.
За пряк надзорник-възпитател, който трябвало денонощно да следи за безопасността и здравето на подрастващия Дионис, бил определен Силен (гр. Σιληνоς/Σειληνоς; сн. 11) – първородният син на Хермес и най-видният сатир. В онова време той бил млад мъж, който, съдейки по името му, обладавал голяма физическа сила. И тъй като следвал неотлъчно на всяка крачка своя възпитаник, Силен може би трябва да се смята за първия личен педагог и бодигард в света. Диодор Сицилийски (~90~30 г. пр.Хр.) пише:
„ …В походите на Дионис го придружавал също неговият възпитател и хранител Силен, превърнал се в начинател и наставник на превъзходни обичаи; на него Дионис е в голяма степен задължен за [постигането на – б.В.Й.] своите доблест и слава.“ /Историческа библиотека, кн. IV, IV,3. – Електронный сайт Античная литература: http://ancientrome.ru/antlitr/diodoros/diod04-f.htm/.
 |
| Снимка 11. Хермес приветства Дионис и Силен (с кривак в ръка), в компанията на сатир и две менади. Реплика върху стъкло на антично изображение. Фото автора. |
Освен племената „козли“ – траки и сатри – е имало и племе агатирси = гр. αγαθυρσоι – „козари“, „пастири на кози“, което обитавало поречието на река Танаис (дн. Дон) /Херодот. История, кн. IV, 100/. Етнонимът агатирси буквално значи „Свещени тирси“, подразбирай „[Носители на] свещени тирси“, като тирсът, разбира се, е Дионисов жезъл. Интересно е да се отбележи, че един от базилевсите на Одриското царство се е казвал Терес (гр. Τηρης; ~540~448 г. пр.Хр.), като с това име подчертавал медиаторската си роля на посредник между тракийския народ и неговия бог-отец Дионис.
Древнотракийската дума тирс има производни в съвременния български език: глаголите търся, диря и съществителните диря (следа) и дирек (стълб, пилон), свързани с магичната сила на свещения тирс, чрез който се е осъществявала връзка с небесния бог-отец; както и глаголите треса, разтърсвам, потрисам, потресавам, и съответните съществителни разтърсен, потресен, потресаващ, тризна, транс, свързани с особените състояния на жриците-вакханки в прорицалището на Дионис.
Славяно-българските жреци на бога се зовяли влъхви, вещи, маги, чародеи, кудесники, колобри, кукери, русалии, но имало и отделна група – бахари, – певци-разказвачи на приказки, епоси и митове, в съпровода на гусла или гъдулка /Ив. Панчовски. Пантеонът на древните славяни и митологията им. С., 1993, с. 207/.
И терминът бахари има нещо общо със свещения козел. На френски език „козел“ е bouc („бук“), на английски също е buck, но фонетично „бакх“, с алюзия към Бакхус. Античните буколоси в Тракия и Елада били пазителите на знанието – подкаста в общата жреческа колегия на Дионис/Бакхус. Не са случайни думите буколики, буки („буква“ на старобългарски), буква, book (англ., „книга“), бухал (магическа птица на Бакх), бокал, бъкел, бъклица (дървени съдове за виното на Бакх). Освен това известно е, че книгите на Орфей са представлявали ситно изписани букови дъсчици, свързани с медни пръстени.
Следователно българските бахари, като служители на устното слово, каквито били актьорите от Дионисовия театър, също спадали към жреците от козята свита.
В Рим аналог на бахарите били аедите, а в Западна Европа – бардовете, подкаста на келтските друиди. Haedus/aedus на латински означава „козел“, „яре“, от което се вижда, че аедите (haedi) били също жреци-сатири на Дионис/ Бакхус. В латинския haedilia, ae означавала „козичка“, а в елинския ειδυλλια („идилия“) била наричана кратка пасторална поема, чийто сюжет касаел хармоничното съжителство между хора, животни и природа.
На гръцки съществува омоним αετος – със значение „орел“. Еднаквата вокалност на думите аедус и аетус произтича от обстоятелството, че и двете животни – козел и орел – са били познати на древните хора като превъплъщения на бога.
В скандинавските саги певецът-разказвач е наричан скалд. Легендарният вожд на асите Один (I-II век), конунг на страната Осаландия, заминал за страната на ваните, където дълги години усвоявал магията (древното знание) и когато се завърнал, можел да предвижда събитията и властва над тях, да открива богатства в земните недра, да пише с руни и реди речта си в стихове и песни галдри, „да пее песни, които отключвали всичко пред него – земи и планини, скали и гробници. Омайвал с думите си... Повечето си умения предал на жреците и те го следвали в науките и магиите.“ /Снуре Стюрлюсон. Саги за кралете на Севера. Прев. от норвежки език Р. Сиромахова. С., 2003, с. 24-27/.
Етимологията на подчертаните по-горе думи се извежда от прото-индо-европейския термин g(h)aydos („гайдос“), който в прото-германския език става gaits („гайтс“), в старо-английския – gat („гат“), в средно-английския – gote, got, gat („готе“, „гот“, „гат“), а в английския – goat. Логична е връзката (все пак става дума за бога-козел) с английската дума god („бог“), немската gott („бог“) и разбира се – с етнонима готи.
В елинския език „козел“ е τραγoς (трагос), но „коза“ – γαιδαρα (гайдара) или γιδα (гида), „козар“ – γιδας (гидас), а прилагателното „кози“/“козлов“ – γιδινоς (гидинос) или γιδησιоς (гидисиос). Αιγις/αιγιδα (егис/егида) бил наричан изработеният от козя кожа щит на богиня Атина. От γιδας („козар“), водача на стадото, произхожда съвременната дума guide, която французите произнасят като „гид“, а англичаните като „гайд“. Испанският аналог е guia, в множествено число – guiadas.
Но не само мъжките божества са се превръщали в козли, елени и бикове. Всяка една от Богините-майки – Гея, Рея, Йо (Изида) – се е превъплътявала както в крава, така и в коза, кошута и други свещени животни. Невръстният Зевс бил кърмен тайно от козата Амалтея в пещера на остров Крит. Разбира се, загадъчната коза Амалтея е зооморфна персонификация на Рея – жената на Кронос и майката на Зевс.
Очевидно думата γαιδαρα (гайдара – „коза“) съдържа и е производна от името Гайа – една от формите на името на Богинята-майка-земя Гейа. Защото Гайа/Гейа/Гея се явява първата майка-кърмилница в божествения пантеон, първородната ѝ дъщеря Рея – втората, и т.н.
В санскрит нарицателното гейа означава „пеещ“, „пеене“; гайа – „пеене“, „песен“; а гай – „пея“, „рецитирам“, „възхвалявам“ и това били главните задължения на гайака или гатар – брамин-певец и музикант, – изпълнител на гатхи, епичните песни, съставени във ведически стихотворни стъпки гайатри. /Рама Кришна Каушик. Санскритско-български речник. С., Изд. „Изток-Запад“, 2014, с. 117-121/.
Специално внимание обръщаме на старобългарските омоними гайда и гайдар: те са идентични с основополагащия прото-индо-европейски термин гайдос. Гайдата (сн. 12) влизала, заедно с кавала, тамбурата, кимвалите, тимпаните и големия тимпан (тъпан), в комплекта духови, струнни и ударни свещени инструменти, които били използвани в ритуалите на Дионисовите мистерии. Всички те обслужват до днес българската фолклорна традиция. Гайдарят е специализираният музикант, който свири на гайдата, наред с кавалджията (флейтиста), тамбуриста и удрящите тимпаните и тъпана.
Гайдата се изработва и досега от козя кожа и бива два типа: гайда каба (голяма) и гайда джура (малка). Гайдата джура издава по-остър, пронизителен звук, смятан в древността за вибрация, изпратена от небесния бог-отец Уран, прадядото на Дионис. Гайдата каба издава по-мек и мелодичен звук, смятан за вибрация на божия син Дионис/ Бакхус. Самите названия произлизат от различни имена на божия син: каба (за гайда) и кавал – от името Бакх (обърнато Каб/Кав), названието тамбура – от името Бури, а названието тимпан/тъпан – от името Пан.
 |
| Снимка 12. Стара каба-гайда с чанта от гр. Смолян, началото на ХХ в. РИМ-Смолян. Пискюлите на чантата са украсени със сини конски мъниста, против „уроки“. Фото автора. |
В българските народни песни често се използват думи и изрази като „млад гидия“, „ой, гиди моме, хубава“, „гиздав“/„гиздава“ и други подобни, когато става дума за волни, буйни, весели, красиви и влюбени моми и момци.
Други български омоними са глаголът хайде, съществителните хайта, хайдутин, гайтан (Гая-Тан; текстилна апликация върху хайдушкото облекло), очевидно свързани със стремежа към освободеност или с борбата за свобода: състояния на духа, характерни за бог Либер (Бакх). Близки по звучене са думите: ηθоς („етос“) – „нрав“, „обичай“, от която произлиза названието на науката етика; ηδоνη („хедоне“) – „удоволствие“, от която е дошъл терминът хедонизъм; gaudeo (гаудео) – „радвам се“, „възхищавам се“; gaudium (гаудиум) – радост“, „удоволствие“; а също етнонимът на тракийското племе ηδоνιων (хедони/едони), което обитавало долината по долното течение на река Струма. В антична Галия пък е имало племе хедуи (haedui, orum – „козли“).
Освен това, близка е вокалността на haedus и αετος от една страна, с ειδος (ейдос) и ιδεα (идея) от друга – коментираните вече от нас философски категории, ползвани от Платон в неговата „теория за формите“, развита в труда му „Държавата“. Според него единствено абстрактните ейдоси (форми-представи в съзнанието) могат да бъдат истинските обекти за изследване, защото те съставят действителната реалност, а не техните сенки (копия) – обектите в материалния свят, достъпни за физическите сетива. Разбира се, Платон е почерпил знание от певците-разказвачи аеди, провеждащи мъдростта на бога-водач на света – Haedus или Стария Пан (Козел), – едновременно земен и небесен, тъй като той е вселенският Вседържител, т.е. Παντоκρατωρ.
Семантиката на името Пан е разисквана от Платон в диалога му „Кратил“:
„... Тази дума [Пан – б.В.Й.] означава „всичко“, нея можеш да я обърнеш и така, и иначе, затова тя се оказва двойнствена: истинна и лъжлива... Истинната ѝ част е гладка, божествена и витае в горните висини, сред боговете, а лъжливата се намира сред хорската тълпа – космата, козлова.“ /408 с/.
Платон разкрива тук тайната на вселенската съзидателна мощ на божия син в духовен и физически аспект. Всеобхватността на името Пан проличава в термини като пантократор, панорама, паноптикум, пандемия, панацея, панаир, паника и др.
Опозицията и едновременно взаимовръзката между небесния и земния Пан може да бъде забелязана в социалния антагонизъм и едновременно симбиоза между гореспоменатите тракийски племена: малкото жреческо племе беси (песи, т.е. „пастири“) и голямото обслужващо го племе сатри (сатири, т.е. „хора-козли“). Бесите – потомци и жреци на Дионис – обитавали високите върхове на масива Пангей, а скотовъдците и земеделци сатри – по-ниските планински плата, котловини и долини.
В тази връзка е интересно да се направи паралел със старобългарската дума небес, небесах, означаваща в съвременния български език „небе“, „небеса“. Не-бес, не-бесах се явява отрицание на бес/бесах (бесите). Бесите тук са приравнени със сатрите (сатирите), т.е. земните хора, наричани от Платон „хорска тълпа – космата, козлова“. Бесите вече са „свалени“ от небето, затова то е назовано не(-)бес, не(-)бесах, нещо, което е антибеско. Досещаме се кой ги е детронирал от тяхната обществена позиция: новият култ – християнството, което подигравателно ги е сатанизирало с името бесове.
Изглежда планината Пангей, седалището на Гея, със закътания сред нейните безброй заоблени скути и гънки връх Ниса, на който се е родил Дионис, също има принос за неговото козлово превъплъщение и за емблематичното присъствие около него на весела свита от козлови жреци-сатири, които играели пантомима. Траките са ни оставили ред топоними, посветени на другото божествено име – Пан: историческата област Панония; гр. Панагюрище; с. Панчарево, Софийско; с. Златна Панега, Ловешко; местността Панака край гр. Луковит. Но топоними и хороними с основа пан се срещат и другаде по света, напр. античният град Пантикапей на Крим, държавите Bankok (Банкок), Japan (Япония), Espana (Испания).
Управляващият клан Атон-Ра-Озирис-Хор и неговите потомци почитали и в Египет плодовития козел и царствения орел. На какво основание, разказва отново Диодор:
