×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 825

КОНЯТ – СВЕЩЕНОТО ЖИВОТНО НА ТРАКИТЕ И БЪЛГАРИТЕ

27 Април 2016 by 0 Comment Горгони 2016 3827 Views
Rate this item
(0 votes)

   Езикът, несъмнено, е богата информационна банка за древността. В тази статия ще се опитаме да използваме това качество на езика, за да разберем защо точно конят е бил свещеното животно на древните траки и на древните българи, както и на съпътстващите ги народи.

   Названията на животното кон, които имат древна етимология, могат да се систематизират в четири групи: названия с основа каб/кав; названия с основа кон/хон; названия с основа сив/шив; названия с основа хор.

   На елински език кон е íππος, но конник – καβαλλάρης (синоним ιππέας), а конница – καβαλλάρια. Латинските аналози са: caballa, ae – „кобила“ ; caballus – „кон“ ; caballinus – „конски“ . Във френския език, повлиян от латинския, cavale означава „кобила“ , cavalier – „конник“ , „рицар“ , а cavalerie – кавалерия.

   Думата íππος значи „кон“, но също така и „истински“, „верен“, „същински“, защото ὑπόστᾰσις (ипостасис) означава „същността, която стои зад друг (видим) образ, персонификация“. Очевидно животното кон е било възприемано като зооморфен образ на важно божество.

   Кое точно божество – ще можем да разберем, ако разгледаме останалите термини, всичките съдържащи корена каб/кав. За да изясним тяхната етимология, ще трябва да привлечем други нарицателни имена, антропоними и топоними със същия корен:

Кабиро – дъщеря на нереидата Псамата и на Протей, син на Посейдон; съпруга на Хефест; майка на Кабирите;
Кабири – осемте сина на Кабиро и Хефест, прочути ковачи в Древна Тракия;
кабирион – храм на Кабирите, боговете-ковачи;
Кабирос, Кеброс или Хеброс – древното име на река Марица;
Кабира – град във Фригия, по-късно преименуван в Нова Кесарея;
каберне – сорт грозде и вино;
каба – „мек“, „добър“, „милостив“, „състрадателен“; помагащ на другите – това е едно от амплоата на жреца-пастир;
Кааба (араб. Ка`ба) – древен храм, около който е построена Голямата джамия в Мека;
меркаба – енергийно тяло с форма на тетраедър, обгръщащо човека;
Кабала – мистично учение, изградено чрез тълкуване Петокнижието на Мойсей в Стария завет;
Алабак – Ал-Бак(х), т.е. „Бог Бакх“; планински рид, западно от град Велинград; звуците/буквите на Алабак в обратен ред дават Кабала;
Кабата – седловина с надм.вис. 2535 м., долепена до връх Вихрен, първенеца на планината Пирин;
Кабата – свещена местност на бог Дионис и неговата майка, с извор и езеро (блато), под връх Голяма Сютка, южно от град Велинград;
Кабиле – древното название на град Ямбол;
Голям Кабул (2531 м.) и Малък Кабул (2525 м.) – двойка върхове-близнаци в планината Рила;
Кабул – столицата на Афганистан; в древността там е съществувала българската държава Балкхара, със столица Балкх; всъщност последните топоними са идентични с името Бакх, като изключим вметнатото „л“; тук българите възприели самоназванието (етнонима) багхар/балкхар/балхары, като индийците ги наричали bhaga, а персите – baga;
Кавказ – планински масив в Евразия;
Кавала – град в Беломорска Тракия;
кавал – старинен български духов инструмент;
кавкан (кавхан) – вторият човек след канас ювиги (върховния български владетел);
кафтан – старинна българска горна дреха и др.

   Коренът каб/кав чрез метатеза образува бак/вак, а Бак( х )/Вак( х ) е едно от имената на бог Дионис в Тракия и Рим. Възможно е Бакхус да е било кратка форма на Баг Хорус („Божият син Хор“), защото в Египет думичката баг е означавала „божи син“ и е имала специален йероглиф – орел с прибрани криле (орелът, царят на птиците, бил пернатата ипостаза на Хор).

   Така или иначе, името Вакх идва от вак/ваг „вагина“, „утроба“. Следователно точният, изначалният смисъл на името Бакхус е „Утробният“, „Роденият от Утробата [Изида]“, а на името Баг Хорус – „Утробният Хор“. Думи, производни от името Бакх: бага – българска войскова единица, стяг;
багаин – офицерът на една бага; багатур – офицерът на десет баги; бягам;
собака – рус., „куче“; бака; бакла; бакър; бъкел/ бъклица – дървен съд за вино, питието на Дионис/Бакхус; paganus – лат., „гражданин“; пагода – „ступа“; Ал Бакара – араб., „Кравата“, става дума за Хатор Изида.

   В латинския език има група думи с корен fac (производни от името Вакх), които, произлизайки от фалическия аспект на бога, отразяват неговия съзидателно-демиургичен аспект: factor – „творец“, „създател“; factura – „създаване“, „творение“; factum – „дело“, „постъпка“; facio – „правя“; factio – „правене“, „деяние“;
facinus – „работа“, „действие“, „дело“; factus – „изкусно изработен“; facultas – „способност“, „талант“.

   Още един аргумент в полза на „утробната“ семантика на името Бакх/Вакх и неговата анаграма каб/кав са латинските нарицателни cavamen, inis – „пещера“, cavaticus – „пещерен“, cavea, ae – „клетка“, cavernа, ae – „дупка“, „кухина“, „пещера“. Разбира се английското cave („пещера“) е възникнало под латинско влияние. Земните образувания като пещери, кухини, дупки са били считани за утроби на Богинята-майка Гея. Съдът за вместяване на течност бака (котел), с анаграма каб/кап или cup (англ. „къп“) – „чаша“, „купа“, винаги е бил утробен символ.

  Термини с основа вак/ваг: вагина – Ваг-Ин, т.е. „Утробата на Жената“; вакханки – жриците на Дионис, като първата вакханка и кърмачка е неговата майка Изида; вакло – български епитет за новородено или скорородено агне; ковък – прилагателно за мек метал; свако – съпругът на сестра на майката; вакуум – празно пространство, свободно да поражда и вместява материя.

   Ако името Вакх означава „Вагинален/утробен“ или „Роден от утробата [Изида]“, то вакханка значи „раждаща“ или „родилка“. Затова в Дионисовите мистерии вакханките са разигравали фриволно-еротично, майчинско-кърмаческо поведение и са носели бебешки кошници.

   Впрочем името Bachus е синоним на името Mitras/μήτρας – и двете значат „Утробния“, – тъй като в пеласгийския (елинския) език μήτρα означава „утроба“ (анат. „матка“), μητέ ρα – „майка“, μητρι αρχíα – „матриархат“ и пр.

   Защо „Утробния“, „Родения от Утробата“? Защо самото име акцентира върху акта на раждането? Защото сред тогавашното божествено общество в конкурентната борба за властта са били предизвикани съмнения относно произхода на Божия син. А това, че Бакхус/Митрас (Хорос) е син на Хатор Изида и Озирис (Зевс), по древните генеалогични норми, го правело наследник на престола на света.

   Освен това произлизането от утробата на Богинята-майка има космогоничен аспект. Изида, в своята ипостаза на Небесна крава – звездата Сотис (Сириус) – ражда всяка сутрин на източния хоризонт своя син-слънце Хор („Митра, непобедимото слънце“). Но звездната Сотис притежава и земен аспект – място, където е станало физическото въплътяване на Божия син – планина, наречена Сотка/Сутка, с конична форма (земна утроба), в която на ниво 2 000 м. се таят свещена пещера (подземна утроба) и свещено езеро (водна утроба).

   Природният култов комплекс – връх Сутка, пещерата Лепеница и езерото Кабата – в Западните Родопи е изследван от краеведа Свилен Топчиев: „Централното светилище [на жреческото племе Беси – б.В.Й.] вероятно е в местността Кабата, на около километър под връх Сютка. За всички местни хора това е свещено място [к.В.Й.]. От него и от местността Мантарица е водата на Ракитово. В тази местност – Кабата – се намира може би най-високият извор в Родопите – на около 2000 метра височина. Ракитовци го наричат Момин кладенец, защото водата извира от процеп в една скала. Дебитът му не се мени и водата му е чиста като сълза. Вълшебството на това място е невероятно и напълно е покривало представите на траките, които са посрещали изгрева, богопочитали са скалите, огъня и изворите [к.В.Й.].“ /С.Топчиев. Сказание за бесите, Орфей и Дионисиевото светилище. Велинград, 2009, с. 9/.

   Топонимите Сютка/ Сутка и Цепина, свързани с женската родилно-плодотворна способност, отразяват образа на скалната цепнатина, от която блика изворна вода. Именно те са дали названието на цялата котловина Цепина, по-късно Чепино. Другият топоним – Кабата – е естественият съд, който събира живата вода от цепнатината; той изпълнява ролята на кап/каб/кав – капище, вместилище, сътворителна утроба, която винаги е влажна, топла и потайна. Обилието на вода – елемент на Богинята-майка-вакханка (Изида) – допълва останалите обстоятелства, за да се смята това място за нейна и на нейния син Дионис (Хор) свещена зона.

   Нашето изследване, което бихме нарекли „езикова археология“, върху думите с основа каб/кав недвусмислено разкри, че техния произход се корени в името Бакх/Вакх на бог Дионис, свързано с неговото раждане. Раждането на Божия син, сина на Зевс, е белязано с радост и възторг във време на упадък на тогавашната цивилизация, защото на него били възлагани надеждите да я спаси от разрушителните действия и аморализация на своя чичо – трако-елинския Хадес (Адес) или египетския Сет – господаря на Долната земя/Царството на мъртвите (Ада).

   Обстоятелството, че видовите названия на животното кон, имащи основа каб/кав, произхождат от божественото име Бакх/Вакх, доказва че конят (Тракийският конник) е една от зооморфните ипостази, може ми основната, на този бог (сн.1, 2, 3, 4, 5).
 

Снимка 1. Тетрадрахма на град Маронея, Беломорска Тракия,V век пр.Хр. На лицето е изобразен кон – основният зооморфен образ на Дионис/Бакх; на опакото – квадрат с вписана в него стилизирана лоза с четири грозда – растителната ипостаза на бога, а извън квадрата – пчела, – още едно превъплъщение на бога, този път като насекомо


 

    EПIXOPHГО („Епихориго“) е магистратът, по времето на който е отсечена тази емисия.

Снимка 2. Още една монета на град Маронея на Бяло море. ЕПIHГНΣГОРЕΩ („Епиигисгорео“) е името на магистрата на града. Над коня лети орел (Ор-Ел, т.е. „Бог Хор“) – птичата ипостаза на бога, чието тракийско име е Дионис/Бакх.

  

Снимка 3. Трета монета на град Маронея. Надпис на лицето: НР („ХР“, т.е. „Хор“); на опакото: МАРΩNI („Марони“). Дионисово-фалическата форма на грозда не е случайна, символизира всеоплождащата мощ на бога.
 

   
Снимки 4 и 5. Сребърна монета на тракийския цар Спарадок (~448~440 г. пр.Хр.). На лицето има изображение на кон и надпис „... на Спарадоко“ ; на опакото е отпечатан сюжетът „орел държи змия“. НАМ-София / История на България в четиринадесет тома. Изд. на БАН. Т. І. С., 1979, с. 196/.

 

   Както казахме, конят бил животинската ипостаза на генетичния родоначалник на траките и българите – Дионис/Бакх/Хор, царската птица орел – птичата му ипостаза. Змията била смятана за превъплъщение на Хадес – убиеца на Зевс и узурпатор на неговия трон. Орелът, уловил змията, е Ор-ел (т.е. „Бог Хор“), който победил чичо си Хадес и възстановил справедливия божествен ред, както и своето наследство – властта над света.

 

divide

 

    На второ място предмет на нашето внимание към основното свещено животно на бог Дионис/Хор/Бакх са неговите названия с основа хон/кон.

   Ще започнем от последния въпрос, разискван по-горе – тайните около Родопския връх Сутка и тамшното светилище на бога. Първата тайна се крие в самото име Сутка. Защо върхът е назован така?

   Майката на Дионис/Хор е позната в Египет главно с три имена: Хатор – „Кравата“, Изис/Изида и Сотис. Тъй като думата сот/сут представлява една от синонимните форми за изразяване на понятието „утроба“, то Сотис се разчита: Сот-Ис, т.е. „Изис Утробата“. Съответно Сутка се чете: Сут-Ка, т.е. „Двойник/ образ/ипостаза на Утробата“. Следователно планинският връх Сутка е бил виждан като природна утробна форма – конус или чаша, – обърната към земята (да си припомним могилите на тракийските царе и пирамидите на фараоните; вж. и уводната статия „Силата на U/V формата“), метаморфоза на богинята-майка Изида. В лоното на върха-превъплъщение съвсем логично стои Момин кладенец – скалната цепнатина-утроба (suka), – назована от траките «извор на живота», която пълни свещеното езеро Кабата.

   Свилен Топчиев правилно предполага зависимост между топонимите Сютка/Сутка и Цепина. Според него тракийските думи suka – „пукнатина“, „цепнатина“, „теснина“ и suku–«момиче» са били употребявани от бесите по своя смисъл и затова имат общ корен suk. /пос.съч., с. 11/.

   Обектът е естествен природен символ на родилна утроба, обожествена от беските жреци. Освен това в старобългарския език, както и в съвременния руски език, е запазена думата сука със значението „леко момиче“. В българската традиционна женска носия е ползвана къса свободна рокля без ръкави – сукман, изработвана според сезона от памук, лен или вълна. Деколтето ѝ е оформено интересно като уширена цепка или чаша, и може би именно то ѝ е дало названието (сн. 6 а, б, в). Терминът сукман – Сук-Ман – означава „Човек [жена] – утроба“. В същата връзка е и глаголът суча.

Снимка 6 а, б, в. Традиционни български женски носии: Пирински сукман, Шопски литак и Странджански сукман.

 

   Има ли по света думи или топоними, наподобяващи името Сутка? Има; при това те носят същата семантика. Например най-обширната блатна зона в света – Суд – има площ 130 000 кв. км. (за сравнение България има 111 000 кв. км.), и се образува през дъждовния сезон в Судан, по поречието и от разливите на река Бели Нил. На западното крайбрежие на полуостров Индустан, в ареала на културата Харапа и Мохенджо Даро (III-IIхилядолетие пр.Хр.) има идентичен топоним: Суткаген-Дор – Сутка-Ген-Д-Ор, т.е. «[От] Сутка [Изида] роденият бог Ор». В случая виждаме директно указание, че зад названието Сутка се крие Изида, майката на Хор.

   Разбира се няма да пропуснем българската дума сутрин и руската дума сутка («денонощие»), свързани с явлението «хелиакален изгрев», т.е. раждането сутрин на източния хоризонт на небесния син-слънце Хор от небесната звезда-майка Сотис/Сириус (Изида).

   И така, стигаме до едно от по-непознатите египетски имена на бог Дионис/ Хор – Хонсут/Консут, – съставено от три морфеми: К[а]-Он-Сут и значещо «Синът на Слънцето [Зевс-Амон/Озирис] и на Сут [Сотис/Изис]». Под това име богът е почитан в южната египетска столица Тива и главно в тройния храм на Зевс-Амон, Мут («майка» Изида) и техния син Хонсут в Карнак /Е.Александрова-Зангелми.Сейким – древноегипетска система за хармонизиране и лечение на тялото и душата. С., ИК «Кибеа», 2012, с. 98/.

   Хонсут/Хонсу е изобразяван като юноша с лунен сърп и диск над главата (сн. 7 и 8). Управлявал времето и любовта, а освен това здраво държал контрола над злите духове. Лунният аспект на божия син Хонсу е непривичен за слънчевия бог Хор/Харпократ/Харзомтус. Това противоречие обаче има своето обяснение. Като дете Хонсу (Дионис) и неговата майка Изида са скитали от страна в страна, за да се спасят от враговете и убийците на Зевс-Амон. Естествено Изида е търсела в луната, планетата на богините-майки, закрила за детето си и го е посветила на нея. Щом навършил зрелост, подготвяйки се за властта и бидейки посветен този път в тайнствата на слънцето, младият бог изоставил детските си имена Дионис и Хонсу, и приел мъжкото слънчево име Хор. Упражняваният от него контрол над злите духове визира победата му над
бога на Подземния свят Сет и неговите слуги.


  Снимки 7 и 8. Статуетки на Хонсу от Карнак, Египет. Пръстът на устните е типологизиран знак в египетското изкуство, че изображението е на дете. Вляво принцът-наследник носи короната на Горното царство (Южен Египет), която впрочем удивително наподобява трако-фригийския шлем, а вдясно – короната на баща си Зевс-Амон. Характерна за младия бог е плитката, спускаща се над дясното ухо и лягаща със завития си край на дясното му рамо.

 

   В Азия потомците на Хор възприели за свой етноним юношеското му име Хонсут/Консут, като морфемата Сут отпаднала; влязла в употреба само морфемата Кон/Хон (Ка-Он: «Син на Слънцето»). Така от хоровото име Хонсу възникнал етнонимът хон или хун (хони/хуни). Пълната форма на етнонима била Хон-Ор/Хонор, със значението «Синът на Слънцето Ор». Най-интересно в случая е пълното съвпадение между етнонима хон и свещеното соларно животно кон. Което не е случайно, не само защото конят бил бойната машина на хоните, а конската опашка – тяхното знаме. По-важна е тук еднаквата семантика: хон и кон значат едно и също: «Синът на Слънцето». Ето защо българските аристократи (буилите) в Азия и Източна Европа са бръснели главите си и оставяли чумбас плитка, подобна на конска опашка – като специален белег за знатен произход (сн. 9). В «Именника на българските канове» е записано: «Тези петима князе [Авитохол, Ирник, Гостун, Курт и Безмер – б.В.Й.] държаха князуването от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави [к.В.Й.]. И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз.Същото и досега.“

   Важно е освен това да отбележим, че кон е видовото название на свещеното животно както в старобългарския, така и в съвременния български език.

 Снимка 9. Статуетка на Хонсу от XIV век пр.Хр., изложена в Лувъра, Париж. Това изображение на младия бог с гладко обръсната глава и чумбас – плитка, падаща надясно, – е било възприето по-късно от българската аристокрация (кастата на буилите). Човешка глава с коси, разпръснати радиално, символизира слънцето и неговите лъчи. Когато косите са вързани в опашка, това е събран сноп от лъчи, а обръснатата до блясък глава имитира самото слънце. Такъв бил външният вид на «синовете на слънцето».

 

   «Синът на Слънцето» Хонсу (Дионис/Бакх/Хор) и неговите потомци били вплетени в свещения дует на коня и непобедимия конник/рицар с благородно сърце, който се борел за правилното развитие на цивилизацията. Това е Тракийският конник, изсечен на скалите на Мадара в България (сн. 10), но това е и Хунският конник, извисяващ се на подобни скали в древна Балхара (днешен Афганистан).

 

Снимка 10. Скалният релеф Мадарски конник край град Шумен, България. Изсечен е на отвесна 40-метрова скала, над пещерата-капище на Майката (Мадар), сякаш за да я пази. Фото Бойко Калев.

 


   На 21 август в Рим бил провеждан празникът Консуалии в чест на Конс (Consus) – бог на конниците, юрисдикцията и земеделието, и Нептун (трако-елинският Посейдон). Организирали конни състезания, а след похищението на сабинянките, цар Ромул (753-717 г.пр.Хр.) въвел и обичая за ритуално отвличане на жени от съседни племена /Тит Ливий. Историята на Рим от основаването на града. Прев. от лат. Вл.Атанасов. Кн. I. С., 2004: 9, 6-12/.

   В Рим Конс (т.е. Хор) бил считан за божество на прибраната реколта, вероятно във връзка с неговия цивилизационен поход, по време на който благодетелно е предоставил семена на културни растения (жито и ориз) на страдащите от глад хора, научил ги е да ги отглеждат, съхраняват и ползват за изхранване. Диодор (~90-35 г. пр.Хр.), наричайки Хор „Озирис..., син на Зевс, и името му сред елините било Дионис“, е записал сведения за този велик поход:

   „17. За Озирис [т.е. Дионис/Хор – б.В.Й.] казват, че, понеже бил благодетелен и обичал славата, събрал голяма армия и възнамерявал да обиколи цялата обитавана земя и да научи човешкия род да сади лози и да сее плода на житото и ечемика, защото предполагал, че ако прекрати дивашкия живот на хората и ги накара да преминат към цивилизован живот, ще получи безсмъртна слава заради големината на това благодеяние. Така и станало, защото не само тези, които по онова време получили този дар, ами и всички останали след тях поради радостта от откритите нови храни са почитали хората, които са ги въвели, като най-светли богове.

   Твърдят, че след като Озирис [т.е. Хор – б.В.Й.] уредил нещата в Египет и предал цялата власт на жена си [т.е. на майка си – б.В.Й.] Изида, като сложил до нея за съветник Хермес, който се отличавал по разсъдливостта си от другите му приятели…, сам той напуснал Египет с войската си и тръгнал на поход, вземайки със себе си и брат си, когото елините наричат Аполон [Аполон е полубрат на Хор – б.В.Й.]...

   18. Разказват, че заедно с Озирис [Хор – б.В.Й.] тръгнали на поход двамата му синове Анубис [полубрат на Хор – б.В.Й.] и Македон [явно друго превъплъщение на Хор], които се отличавали с храбростта си. И двамата използвали отличителните оръжия на определени животни, които приличали на тях заради храбростта си – Анубис бил наметнат с кучешка кожа, а Македон – с предната част от кожата на вълк [вълкът бил зооморфният образ на Хор, в Азия той бил познат като вълка Бури – б.В.Й.]... Озирис взел на похода и Пан [син на Хермес/Тот – б.В.Й.]... Последвали го и хора, опитни в земеделието, като Марон по отношение на саденето на лози и Триптолем за сеенето и цялата работа около житото... Докато бил в Етиопия, казват при него бил доведен народът на сатирите, за които се твърди, че имат коса на бедрата. Озирис обичал да се смее и се радвал на музиката и танците; поради това и повел множество музиканти, сред които имало девет девойки, които можели да пеят и били обучени и в други изкуства и които елините наричат Музи [дъщери на Зевс и Мнемозина – б.В.Й.]; казват, че техен водач бил Аполон, поради което го и наричат Музагет – Водач на музите. Що се отнася до сатирите, те били взети във войската, тъй като били склонни към танци, музика и всякакво забавление и развлечение, а Озирис не бил войнствен и не се подлагал на битки и опасности, тъй като всички народи го приемали като бог поради неговите благодеяния. В Етиопия той научил хората на земеделие, основал достойни за споменаване градове и оставил хора, които да се грижат за страната и да събират данъци...

   Когато Озирис пристигнал при границите на Етиопия, той обхванал реката от двете страни с насипи, за да може като придойде да не заблатява страната без никаква полза, ами чрез построени порти течението да се пуска леко, според колкото има нужда [чрез саваци, по напоителни канали – б.В.Й.]. След това той преминал през Арабия покрай Червеното море чак до Индия и до края на обитаваната земя. Основал и не малко градове в Индия...

   20. Той се занимавал и с лов на слонове и оставил навсякъде стели от своя поход. Обиколил и останалите народи в Азия и преминал през Хелеспонта в Европа. В Тракия убил Ликург [най-малкия син на Борей и Оретия – б.В.Й.], царя на варварите, който се противопоставял на делата му, и оставил стария вече Марон да наблюдава как се сади [лозе – б.В.Й.] в тази страна и го накарал да основе град на свое име, който се нарича Маронея. Оставил сина си Македон за цар на областта, наречена на негово име Македония, а на Триптолем поверил земеделието в Атика... Като се върнал в Египет, донесъл със себе си най-хубавите дарове отвсякъде и поради големината на благодеянията си с общо съгласие получил безсмъртие и почит, равна на божествената. След това от хората преминал към боговете и получил от Изида и Хермес жертви и други най-велики почести. Те въвели и мистерии и установили много тайни ритуали, увеличавайки така силата на бога…

   … Аз съм цар Озирис [т.е. Хор – б.В.Й.], който предприех поход по цялата земя, чак до необитаваните земи в Индия и до земите на север [Сибир? – б.В.Й.], чак до изворите на река Истър [т.е. до Алпите, откъдето извира р. Дунав – б.В.Й.] и пак до другите части от света до самия Океан [Атлантическия бряг на Европа– б.В.Й.].“/Диодор Сицилийски. Историческа библиотека, І, 17-20, 27. – В: http://www.sigilla.com/diodorus.html/.

   Като коментар на този обширен цитат ще кажем, в опозиция на Диодор, че Дионис/Хор научил „човешкия род да сади лози и да сее плода на житото и ечемика“, не за „безсмъртна слава“, а защото като бог-пастир се чувствал длъжен да се грижи за своето стадо. Хората, които получили от бога даром възможността да се изхранват пълноценно с култивирани растения, селекционирани от боговете така, че да съдържат в себе си необходимите хранителни вещества, витамини и минерали, започнали ритуално да дават в храмовете приноси от своето земеделско и скотовъдно производство. Това били поетапно първите кълнове, първите зърна, първите ябълки и прочие плодове, както и първородните чеда на домашните животни.

   Дарена от боговете, реколтата им принадлежи по право, а освен това като божествено творение е свещена. Чрез дребни приноси тя се десакрализирала и освобождавала за употреба като храна //История на религиите. Т.ІІ. Авторски колектив: Франсис Виан, Жан Варен, Жак Дюшен-Гилемин, Франс Винке, Ян де Врис, Франсоаз льо Ру, Реймън Блок. С., Изд. Gallimard&Прозорец, 1996, с. 57, 58/.

Данни за жертвопринасяне на културни растения в знак на благодарност към благородния бог Хор има в договора от 1249 г. наложен на езическите пруски племена от Тевтонския кръстоносен орден. Едно от изискванията към победените пруси било: „Да не принасят вече жертви на идола, наречен Курке, който имат обичай да издигат всяка година след събиране на реколтата и почитат като бог...“ /История на религиите, т.II, с. 292, 293/. „Идолът“ очевидно бил самостоятелен тотемен стълб на Курке (Хор). В град Киев тотемът на този бог бил именуван почти по същия начин – Хорс (Хорос).

   Римляните смятали Конс за бог на земеделието и урожая, но нима при българите, под имената Дажбог, Ярило или Герман, той не изпълнявал същата функция, в добавка към осигуряваната от него слънчева топлина и пролетни дъждове?

   По време на пионерските опити за организиране на земеделския отрасъл боговете разбрали, че няма да се мине само с технологията за зърнопроизводство – засяване, поливане, жътва, отделяне на част от семето и подготовката му за следващия цикъл. Всяка култура изисквала своя територия с оглед да се избегне кръстосване и изгубване на свойствените й ценни качества, плод на трудна и внимателна селекция. Освен това трябвало да се обособят участъците на различните земеделци.

   За оформяне на земеделските парцели послужил опитът от планирането на храмовите комплекси и селищата на божествената раса. Макар и касаещо родитбата при растения, земеделието било сътворителен процес, и като свещен акт изисквало спазване на култовите норми. Нивите трябвало да имат определена форма, размер и ориентация спрямо посоките на света, за да изпитват благотворното въздействие от слънцето и звездите.

   Податки по коментирания въпрос има в трактат на Цицерон за гадаенето, възпроизвеждащ текст от етруски libri (свещени книги). Става дума за среща на един орач от Тарквиния с дребен на ръст дух с детско лице, но с посивели коси и голяма мъдрост. Цяла Етрурия се стекла на мястото. От малкия духТаг, внук на Юпитер, хората научили основните правила на етруската дисциплина. Спътницата на Таг, пророчицата Вегоя или Бегоя, разкрила на хората изкуството да се тълкува мълнията (arsfulguratoria), но им дала ценни познания за землемерството – правилното разделение и ориентиране на земите, строителните терени и градоустройството, наподобяващо шахматна дъска.

   Етруските разполагали с libri vegoici („книги на Вегоя“), които Цицероновият съвременник Тарквиний Присций превел на латински (І в. пр.Хр.), но от които са оцелели едва няколко фрагмента. /История на религиите, т.ІІ, с. 416-418/.

   На старобългарски език името Таг означава „кон“ или „конник“. Очевидно добрият мъдър дух е Дионис/Хор, Тракийският конник, родоначалникът на тракийските, египетските, финикийските, етруските, латинските, българските (хунските), и прочие царски династии. Знаем, че Дионис е син на Зевс/Юпитер. Нимфата Бегоя не ще да е друга освен Аби Байгул (Лизианаса ІІ), една от дъщерите на Дионис, която явно е продължила неговото дело: да помага на хората чрез плодовете на земеделието.

   Латинските названия на някои култури и термини, свързани с растения, храни и хранене, са запечатали приноса на бог Хор (Стария Пан) в тази област: oryza „ориз“, panicum „диво просо“, panis или panе – „хляб“, panificium „правене на хляб“, panarium – „кошница за хляб“, hordeum – „ечемик“, horreum – „житница/хамбар“, hortensia, orum – „зеленчук“, hortensis – „градински“, hortus, hortulus – „градина/парк“, hortulanus – „градинар“.

   В подземния олтар на Конс под Големия цирк в Рим почитали бога в ролята му на контрольор за злите духове от Долния свят, което, предвид и идентичността на имената, го прави аналог на египетския Хонсу. Древната традиция на конните надбягвания ни отвежда към Тракийския конник/Херос (херос = Хорос = hors), в образа на който се сливат личностите на родоначалниците на трако-българите Дионис/Хор/Бакх и Посейдон/Нептун, като последният е и същинският създател на домашния кон. Ето защо сатирите – шумните весели компаньони на Дионис/Бакх – са изобразявани понякога с козя козина и копита, а друг път с конски уши, опашки и копита.

   От името Конс произлизат римската държавна титла консул, както и съвременните термини: конституция, конфедерация, конгрегация, конгрес, конференция, консилиум, консултация, консенсус, консолидация, конфигурация, конструкция, концепция, констатация, контаминация, концентрация, конгломерат, консистенция, контур, коняк, икона; топонимът Hong Kong (мегаполис в Китай); и някои английски думи: honour („благородство“), honey („пчелен мед“), hundred („сто“).

   Интересно е да се отбележи, че египетското име Хонсу и латинското Конс кореспондират с името на перуанския бог-слънце Кон-Тики Веракоча, наричан в Мексико Кетцалкоатъл. Името Кон-Тики Веракоча би могло да се разчете като „Бог Кон, [синът на] Овена-Дракон“. Наистина в митологичната генеалогия Тракийският конник Дионис/Хор/Бакх се явява син на Свещения Овен Зевс/Амон и внук на Свещения Дракон Кронос, който в Египет се е подвизавал под името Ра, с ипостаза „Крилатата змия“ (ламя, дракон).

   В средноазиатските държави Балхара (Бактрия), Партия, Хорезъм и др. Божият син-конник бил назоваван Сиявуш, Сияваршан, Сиявакс. Според „Авеста“ херосът или героят-слънце Сиявуш владеел райската страна Кангха, позната още като прародината Арияна Вежа. Обичайните изображения на Сиявуш съвпадат с тези на Тракийския херос (Horseman) и Мадарския конник (композиция от човек, кон, лъв и куче). За преки потомци на Сиявуш са се считали българските канове от династията Дуло, родът Сиявушиди в град Хорезъм (в основата на този топоним стои антропонимът Хор), партските Аршакиди, а също и персийските царе /Борислав Иванов. Сиявуш – бог сияен конник. С., ИК „Новата цивилизация“, 2013, с. 7-53/.

   Персите наричали Балкх, столицата на Балкхара, Зариаспа – „Златоконният [град]“ /Петър Добрев. Сага за древните българи. С., ИК „Кама“, 2005, с. 63/, защото българите отглеждали единствено там благородна порода от красиви бели коне със сивкави петънца по шията и златисти гриви. Дали това не е породата, селектирана от Посейдон/Боян по време на престоя му в Азия?

   Разбира се българското (балхарското) име Сиявуш е свързано с индийското име на бога – Сива или Шива. Сивият цвят като съчетание между черния, символизиращ света на материята, и белия цвят, символизиращ света на духовете, е бил смятан от древните за цвят, принадлежащ на земните богове-жреци, които изпълнявали ролята на медиатори между земния и небесния мир. Така че името Сива/Шива е характеризирало Божия син в аспекта му на жрец и посредник с духовете на неговите отци и деди, които направлявали отгоре съдбовните измерения на земните неща.

   От контекста на тези разсъждения разбираме, че името Сиявуш е доразвита форма на името Сива, с цел, едновременно с медиаторското, да се подчертае соларното качество на бога. Сива е преминало в Сиявуш: сияен, блестящ. Това е същият бог на доброто в Зороастризма – Ахура/Асура-Мазда, Ормузд или Ормазд, познат в Египет като бога-слънце Хор.

   Може би ще се учудите, но от името Сива/Шива произлизат френските думи le cheval („швал“ – „кон“), les chevaux („шво“ – „коне“).

   От българското име Сиявуш на сияйния бог-конник произлиза на свой ред славянското име на бога – Святовит/Световит или Свянтовит/Свентовит. Има и други форми на името като: Svantovit, Swietowit, Suvid, Sutvid и пр. Първият източник, който говори за този бог е гетският историк Йордан (VI в.). Той употребява форма, изразена на латински език като Suantovitus.

   Правени са много опити за тълкуване значението на антропонима Святовит/Световит; може би най-вярното значение е „Витяз на светлината“ или „Рицар на светлината“.

   Ще цитираме откъс от „Gesta Danorum“ на Саксон Граматик, за да покажем как западните славяни, венетите, са разбирали ролята на Световит в техния живот, какво е било понятието им за този бог. Историческият момент е 1168 г., когато датският крал Валдемар нападнал остров Рюген, превзел столицата на  рюгяните-рани Аркона и разрушил храма на Световит, почитан по това време в „цяла Склавия“:

   „...В центъра на града, на равен площад, бе построено от дърво светилище, прекрасна изработка. Това светилище беше на голяма почит не само заради величествения му вид и украса, но благодарение на святостта на Божеството в него. Външните стени на постройките бяха изцяло украсени с грижливо резбовани изображения... В центъра [на светилището – б.В.Й.] стоеше голяма статуя, която по своите размери превишаваше човешки ръст. Тази статуя беше извънредно необичайна и удивителна, доколкото имаше четири глави и четири шии, от които две бяха насочени напред, а две назад, а всяка от главите обръщаше своето лице – едната надясно, а втората наляво. Мустаците им (на тези глави) и косите им бяха подстригани така, сякаш художникът е подражавал на обичаите и прическите на рюгяните.

   В дясната си ръка, изобразеният чрез статуята Бог, държеше рог, изкусно изкован от разнородни метали [сребро с позлата? – б.В.Й.]. Свещеникът, който ръководеше техните обряди, ежегодно напълваше този рог догоре [с вино – б.В.Й.]. По количеството на питието, останало в рога [от миналата година – б.В.Й.], предсказваше добра ли ще е следващата реколта. Лявата ръка на статуята, сгъната в лакътя, лежеше на бедрото. Плащът достигаше бедрата, издялани от различни дървесни породи и сплетени с коленете почти невидимо, така че мястото на свързване би могло да се види само отблизо, и то след детайлно разглеждане. Нозете сякаш само докосваха земята, въпреки че основата [на статуята – б.В.Й.] бе дълбоко вкопана. Наблизо бе сложена конска сбруя и седло за статуята [т.е. за бога – б.В.Й.], също символи на Божеството [к.В.Й.]. Удивление предизвикваше извънредно големият меч, ножницата и дръжката на който, освен прекрасната художествена резба, бяха допълнително украсени със сребро...

   ...Освен това, на Божеството принадлежеше Бял кон. Стригане или изскубване на косми от неговата грива или опашка се счита за престъпление. Само свещеникът има право да го храни или впряга, за да не изгуби това Божествено творение своята значимост. С този кон се отправя в бой срещу враговете Свантевит – така се нарича тази статуя, – както вярват те. Главното доказателство [за казаното – б.В.Й.] виждат в това, че сутрин (въпреки че той стои нощем в конюшнята) конят често бива покрит с пот и гъста пяна, сякаш се е върнал от дълъг поход, пробягвайки пътищата на големи пространства.

   Използват този кон и за предугаждане на бъдещето. Когато народът се събира за военен поход против някаква страна, свещеникът забива [в земята – б.В.Й.] пред тях три реда копия. Във всеки ред по две копия са сложени косо, с вкарани в земята остриета. Разстоянието между редовете е еднакво. Щом се наложи да започнат война, свещеникът, предварително отправяйки тържествени молитви, повежда впрегнатия кон през редовете от копия. Ако конят престъпи отначало с десния си крак, то това е благосклонен знак. Обратно, ако конят вдигне левия си крак преди десния, тогава се счита, че е необходимо да се променят плановете за войната.
Също така и морският поход се смята за опасен, ако не видят три пъти, крачка след крачка, добър ход на коня... [к.В.Й.]“

   За нас този извор е твърде ценен. Летописецът е пряк участник в събитията, което проличава от подробното описание на славянския храм и на статуята на Световит, преди тяхното унищожение. Постарал се е, според своята компетентност, да запише най-характерното за ритуала.

ОБРЪЩАМЕ ВНИМАНИЕ НА ДВА МОМЕНТА В ЦИТИРАНИЯ ТЕКСТ:

   1. Световит е бог-покровител на земеделието и може да дари хората с добра реколта. Почитането на този негов аспект става посредством Дионисов ритуал с вино.По отношение на земеделския аспект на Световит негови аналози са: тракийският Дионис, под друго име Герман – бог на гърма и дъжда; египетският Хор, под друго име Хонсу; също така римският Конс и разбира се славянският Дажбог.

   2. Световит същевременно е войн и то войн-конник. Той има свещен бял кон с принадлежности за яздене – седло и сбруя. Преди война чрез коня се извършва гадание за успешни или неуспешни бойни действия. След война една трета от трофеите се прибира в неговия храм. Аналози: в Тракия – Тракийският конник; в Египет – Хор; в Индия – Сива/Шива; в Балхара – Сиявуш, сияйният конник; във Велика България и сетне в Дунавска България – ковачът-войн Хурса/Хорс, под друго име – Железният баща; в Персия и Рим – Mitras, sol invictus („Митра, непобедимото слънце“).

divide

  Необходимо е да отделим внимание на митичния кон-родоначалник Акбузат – основен герой в башкирския народен епос. Съветските републики Башкирия и Татарстан са създадени през 20-те години на ХХ век от съветския режим върху бившата територия на средновековната държава Волжска България. Така че башкирите, освен че носят кръвта на волжските българи, се явяват наследници на българския митологичен комплекс в Азия.

   Името Акбузат, може да се тълкува като „Бяло слънце“. Ак значи „бял“, а буз – нещо кръгло/сферично и червено, например буза, карпуз или арбуз („диня“), топуз («метална топка»), пузыр («мехур»,«балон»), бусы („наниз“, „гердан“, „колие“ от топчета). Ако приемем, че думичката бузат/бусат представлява закодираното чрез метатеза име Субат/Собат, т.е. Сабазий, това е директна отпратка към този бог (ср. още със суббота/събота – седмичния ден на Сабазий). Тогава Акбузат следва да се тълкува: „Белият Субат [Сабазий]“. Подчертаването на белия цвят и в името, освен че той е характерен за външния вид на свещения кон, символизира способността му да преминава в отвъдния свят, света на духовете.

   Епосите „Акбузат“ и „Урал батир“ образуват архаичния пласт на уралската митология. Белият крилат жребец Акбузат често преминава от отвъдния свят в нашия и обратно, като отвъдният свят е персонифициран от езерото Шулган и пещерата Шулган таш, която е и дом на Акбузат. Свещеният кон става другар и съратник на небесния бог Урал батир („Могъщият войн Урал“) в тежката му борба с тъмните сили – неговия брат Шулган и демоните на подземно-подводния свят. Кон и конник прелитат огромни разстояния, за да спасят различни народи от непосилното робство, наложено им от Шулган. Акбузат спасява богиня Хумай (Умай), която ражда на Урал син Идель/Итиль. В крайна сметка героят-великан Урал побеждава злото, но и сам загива, като тялото му се превръща в планината Урал, а по-късно синът му Идел в смъртта си се превъплътява в реката Идель (днес Волга) /вж. сайта „Башкирские народные сказки“ – В: http://www.bashskazki.ru/page104.html/.

   Твърде любопитно е, че българските епоси са пряко свързани с палеолитните изображения, символи и знаци в уралската пещера Шулгенташ (Каповая). Древните селища в нея са били обитавани – по намерените органични останки в огнищата (изгорели кости от мамут и др. животни) – в периода XVIII-XIV хилядолетие пр.Хр. Стенописните композиции в залите „Хаос“ и „Зала на знаците“ оформят култови зони – светилища. Композициите са групирани в сюжети, в които е развита фабула между соларния жребец – тотемен родоначалник (Акбузат), носорога (Шулган), големи и малки мамути (персонификации на богини-майки), и символи като триъгълник, трапец с уши-дръжки (прототип на кратер) и др. (сн. 11, 12). Има и антропоморфни рисунки. Над всички образи доминира жребецът-тотем. Вече са налице изследвания и анализи по тази тема /вж. В. Г. Котов. Святилище в пещере Шульган-таш (Каповой) и мифология Южного Урала. – В: Проблемы первобытной культуры: Сборник статей. Уфа, Гилем, 2001, с. 54-79; http://kitaptar.bashkort.org/files/..pdf.

Снимка 11. Кон сред големи и малки мамути и трапец с дръжки. Рисунки с охра в уралската пещера Шулгенташ, XVIII-XIV хил. пр.Хр.

Снимка 12. Графично копие на сцената от снимка 11.

divide

   Към четвъртата група названия на животното кон – произхождащите от основата хор – следва да отнесем само едно нарицателно име: английското horse, което побуквено копира египетския антропоним на бога – Хорос.
Ако кон = нorse, в светлината на древната общност на индоевропейското езиково семейство, ще излезе, че конят, респективно Тракийският или Българският конник, е бил превъплъщение, образ, символ на бог Дионис/Хор. Английската дума нorn, означаваща „рог“ – в анаграма Гор/Хор, е свързана пък с козловата ипостаза на бога, напр. в Capricorn („козирог“).

divide

   В заключение можем вече да отговорим на въпроса защо конят е бил свещеното животно на траките и българите.

   Защото това соларно животно (сн. 13), само, или в симбиоза със своя ездач Тракийският или Българският конник (сн. 14), се е явявало превъплъщение, метаморфоза, зооморфен образ на родоначалника на древните траки и древните българи – Божият син, – известен с много имена: при траките и елините – Дионис или Бакх/Вакх; при египтяните – Хор или Хонсу; при римляните – Бакхус, Конс или Митра; при българите/словяните – Авитохол, Хорс/Хурса, Сива (Шива), Сиявуш, Сурва, Колад-Ярило, Дажбог; при индийците – Шива или Суря; при персите – Ахура Мазда или Ормазд.

Снимка 13. Модел на слънцето от конски глави. Изображението на слънцето в трако-египетски стил (кръг с точка), е заобиколено околовръст от неговите синове Кон – Ка-Он, т.е. „Синовете на слънцето“. Плочка от конска амуниция от Летнишкото съкровище. ІV в.пр.Хр. Фото автора.

Снимка 14. Изображение на Тракийския конник в Летнишкото съкровище

 

 

   Основната функция на царстващия бог била да пренася по небосвода слънцето – небесното светило – от източния до западния хоризонт. Тази функция се предавала от баща на син: Уран/Атон/Тан я предал на сина си Кронос/Ра/Сварог, а той – на сина си Зевс/Озирис/Перун, и той – на сина си Дионис/Хор/Дажбог/Колад/Ярило, и т.н. Но докато египетският Ра – т.е. славянският Сварог – возел слънцето на своята небесна ладия, то неговите потомци Сварожичи – синът му Перун и внукът му Ярило – извършвали това посредством небесни колесници, теглени от бели или черни крилати коне. В славянските митове се казва още, че те управлявали буреносните облаци, гърма и мълнията. Така например бог Дионис, когато е влизал в ролята на облакогонец и гръмовержец, бил наричан Герман (Гърмян/Гръмян). При суха пролет, когато на посевите не достига животворната влага, е изпълняван обичаят Герман, придружаван с молитви за дъжд към бог Герман/Дажбог.

   Египетският Хор летял на „крилото на Хор“, което в изображенията на персийския му аналог Ахура Мазда приема вид на крилата колесница. Славянските аналози на бога: зимното слънце Колад (Cold/Холод/Мороз) прекосява небето на шейна, теглена от елени, а пролетно-лятното слънце Ярило кара конна колесница или язди бойния си ат. Тракийският конник Дионис, който също така е българският конник Хурса или Сиявуш, и освен това египетският Хор, надвива злия змей/дракон/крокодил или глиган – ипостаза на чичо му Хадес/Сет/Плутон, господаря на Долния свят, – защото последният се опитва да попречи на слънцето да изгрява сутрин (сн. 15, 16).

Снимка 15. Тракийският конник (Херос) преследва Хадес (Сет) в ипостазата му на глиган.
Мраморна оброчна плочка от с. Езерово, Пловдивско. III век. НАМ – София.

Снимка 16. Хор (маскиран като сокол) на кон пронизва с копие Сет (Хадес), в ипостазата
му на крокодила Собек. Релеф върху камък от Египет.

 

   През ранното средновековие, когато младото войнствено християнство настъпва срещу древното езичество, най-разпространеният образ в трако-българския езически канон – Херосът, богът конник – претърпял метаморфоза и се превърнал в светеца-герой Георги Победоносец, празнуван на 6 май.

Ако желаете, изразете мнение, или дискутирайте с автора !